Казах ти, че е време да си спомниш всичко, разнесе се глас в главата на Магнус.
Не беше гласът на собствения му страх, а на баща му.
— Той идва! — провикна се Шинюн.
— Защо? — изкрещя Магнус. — Все още никой никого не е принесъл в жертва!
Идвам, защото моите следовници го пожелаха — каза гласът. — Пътят е достатъчно отворен за мен.
Въздухът беше ужасяващо плътен, усещаше се влажен дъх, който смразяваше вените. Вълна на възбуда, от която на Магнус му се прииска да побегне нанякъде, където и да било, да се махне от там, ала тялото му отказваше да помръдне. Някакъв животински инстинкт дълбоко в него знаеше, че няма място, където щеше да е в безопасност.
Приближаването на Велик демон, подхранван от боготвореното на толкова много поклонници, изпълваше всяко сетиво, унищожаваше всяко друго чувство, докато не останеше единствено ужас.
Над пентаграма статичното електричество започваше да придобива очертания.
Глава 27
Изковано в огън
Алек знаеше, че противникът ги превъзхожда многократно. Всички, които бяха насядали в амфитеатъра (а те бяха много), се бяха обърнали към тях. Мнозина вече се бяха изправили на крака и посягаха към оръжията си — предимно сопи и тояги, макар че зърна и няколко остриета да проблясват на светлината.
— Леле, има доста последователи на култа — промърмори Ейлийн. — Сигурно са ги докарали с автобус.
Бързата усмивка на Хелън се стопи, когато двама последователи на култа сграбчиха ръката ѝ. Ейлийн смушка единия в гърлото с лакът, а Хелън удари другия в гърдите с глава. Някакъв глупак се нахвърли върху Алек и много бързо бе запокитен назад с юмрук в лицето. Изправен пред стена от дращещи ръце и ритащи крака, Алек изгуби Магнус от поглед.
Единственият начин да се добере до него, бе през тях.
— Дами — заяви Алек, — ще го направим ли?
— На драго сърце — измърмори Хелън сладко-сладко и изрита един мъж в коляното.
Алек избегна зле насочен пестник и отвърна с добре прицелен удар. В паузите между ръкопашните схватки изпращаше стрели по демоничните фигури, които кръжаха в небето.
Можеше да продължи така цял ден. Знаеше как да се движи само в една посока. Към сцената. Към Магнус. Нищо друго нямаше значение, освен да се добере до Магнус.
Можеше да го види в пролуките между хората: стоеше на сцената, сякаш бе държал реч пред събралото се множество. Шинюн беше до него, крещеше и размахваше ръце, но за щастие, все още не участваше в битката. Магнус се извърна наполовина; на гърлото и ризата му имаше кръв, върху лицето му тъмнееше синина.
Сърцето на Алек се сви. И тогава очите на Магнус срещнаха неговите: спусна се един от онези кратки мигове на затишие в битката, като окото на ураган, когато времето сякаш се разтяга. Магнус изглеждаше толкова близо, сякаш Алек би могъл да се протегне и да го докосне, да помилва синините му, да застане между него и множеството.
Спомни си как тича към бруклинската къща на Магнус. Тъкмо бяха започнали да се срещат. Толкова много неща се случваха тогава, в света и в Алек. Войната тъкмо започваше, а той не бе в състояние да се справи с бъркотията от ярост и объркване, и копнеж в сърцето си.
Познаваше Магнус едва от няколко седмици. Нямаше никакъв смисъл в това, че се бе вкопчил в този шанс да го види, когато семейството му мислеше, че тренира, когато лъжите му всеки миг можеха да бъдат разкрити. Толкова се страхуваше през цялото време и се чувстваше така сам в страха си.
Вече имаше ключ — Магнус беше обяснил, че така е по-лесно за него, а около апартамента му имаше достатъчно магически бариери, за да разбере, ако някой друг, освен Алек, влезе с този ключ. Алек беше нахълтал с разтуптяно сърце. Заварил бе Магнус в средата на апартамента, потънал в работа. Носеше оранжева копринена риза и преглеждаше три книги с магии едновременно, разгръщайки страниците с две обсипани с пръстени ръце и вихрушка от сини искри. Стомахът на Алек се свиваше от ужас при мисълта какво би казал баща му, ако знаеше, че е тук.
А после Магнус бе вдигнал глава от книгите с магии, видял го бе и се бе усмихнал. И сърцето на Алек бе спряло да бие трескаво, като затворник, мъчещ се да избяга. Помислил си бе, че не би имал нищо против до края на живота си да стои на прага и да гледа как Магнус му се усмихва.
Сега Магнус се усмихваше по същия начин, въпреки ужаса наоколо, а в ъгълчетата на златните му очи имаше ситни бръчици. Беше сладка, изненадана усмивка, сякаш Магнус бе толкова смаян — и толкова щастлив — да го види, че бе забравил всичко друго.