— Нашият основател Магнус Бейн — отвърна Бърнард.
Хелън си пое рязко дъх.
— Така или иначе, много отдавна обърнахме гръб на неговите повели да се грижим за децата и да погаждаме номера на богатите — увери я Бърнард. — Откакто той си отиде, сме се посветили на злодейства. Някои от нас извършват дори убийства. Напоследък има доста убийства. Като цяло сме зли, но с лежерно отношение към злодейството.
— Значи, Магнус е невинен! В известен смисъл — каза Ейлийн.
Хелън изглеждаше смутена.
Алек не го беше грижа за нищо от това. Проправи си път покрай Бърнард, пое си накъсано дъх и извади серафимска кама от колана си.
— Рагуил!
Оръжието лумна с ангелска светлина.
Да използваш серафимска кама срещу мундан, бе нещо отвратително. Баща му му беше казал, че на никой истински ловец на сенки и през ум не би му минало да го направи.
Преди някой да понечи да го спре, той доближи върха на сияещата серафимска кама толкова близо до гърлото на Бърнард, че яката на бялата му риза почерня и запуши.
— Къде е Магнус? Няма да те питам отново.
Очите на Бърнард побеляха. Устните му се раздалечиха и от гърлото му излезе глас, който очевидно не беше негов. Глас, който тътнеше и пращеше като запалена клада.
Гласът на демон. Гласът на Принц на ада.
— Великата отрова? О, той е тук.
Бърнард махна рязко към окъпания в ужасна светлина пентаграм. В огненото му сърце започнаха да се избистрят бледи сенки, чиито очертания с всеки миг ставаха все по-ясни.
— Намери го — каза демонът в Бърнард. — Ако можеш.
Сцената в пентаграма се проясни и устата на Алек пресъхна от ужас.
Ето че вече виждаше Магнус. Виждаше повече от един Магнус.
— Една от тези двойки биещи се са истинският Магнус Бейн и истинската Шинюн Юнг. Приеми го като тест, малки ловецо на сенки. Ако го разпознаеш, можеш да го спасиш.
Алек стискаше лъка и камата си в ръце, всеки мускул на тялото му беше изопнат. Беше готов да се бие, отчаяно копнееше да спаси Магнус, а ето че се беше вкаменил от ужас.
Сто Магнус Бейновци се биеха за живота си със сто Шинюн Юнг. И стоте бяха съвсем еднакви. Сто Магнус Бейновци в бели одежди замахваха с оръжия към сто копия на Шинюн и всеки от тях би могъл да бъде истинският Магнус. Онзи, който лежеше на земята и чакаше удара, който щеше да го довърши, би могъл да бъде истинският Магнус, отчаяно нуждаещ се от помощта на Алек. Или пък истинският бе онзи, който печелеше двубоя, само за да бъде убит от Алек, опитващ се да му помогне.
— Доста находчива магия, макар да го казвам сам — каза демонът с устата на Бърнард. — Хитра, но в същото време много жестока, защото ти предлага надежда. Всичко, което трябва да направиш, е да разпознаеш истинския Магнус Бейн. Не става ли винаги така в приказките? Принцът може да разпознае истинската си любов дори когато тя е преобразена, лебед сред лебедите, камъче върху бряг, покрит с пясък. — Бърнард се изкиска. — Само ако светът беше вълшебна приказка, нефилиме.
Глава 28
Принцът на глупаците
В пентаграма цареше тих ужас, извън него — хаос. А после лумна светлина, която сякаш изличи всичко останало. Всичко извън пентаграма, включително и Алек, изчезна. Остана единствено баща му.
Мъж в бял костюм се рееше в мрака на фунията и гледаше към Магнус и Шинюн под себе си. На главата си имаше корона от бодлива тел и копчета за ръкавели от същото мътно сребро. Спусна се изящно на земята, като вода, бликаща в каменисто речно корито.
Върху лицето на Асмодей имаше презрителна усмивчица, която разкриваше заострени, гладни зъби. Погледна първо към Шинюн, а после към Магнус.
— Носиш ми подарък.
— Татко? — каза Шинюн.
Звучеше почти като дете.
Магнус преглътна ужаса и омразата и отметна нехайно кичур коса от челото си.
— Здрасти, татко.
Очите на Асмодей, както и гладната му полуусмивка бяха приковани в Магнус.
Магнус видя точния момент, в който истината озари Шинюн. За миг тя остана съвършено неподвижна; в следващия мощна тръпка разтърси тялото ѝ, сякаш я беше ударил ток.
Тя се обърна бавно към Магнус.
— Не — простена, гласът ѝ беше по-тих от шепот. — Не може ти да си негов син. Не и негов истински син. Не.
Лицето на Магнус се разкриви в гримаса.
— За съжаление, да.
— Казах ти, скъпа моя, че това ще бъде семейно събиране. — Усмивката на Асмодей стана още по-широка, докато той попиваше болката ѝ. Облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса. — Просто не твоето.
Беше си играл с нея, подлъгвайки я със същата лекота, с която Магнус беше подлъгал последователите на „Алената ръка“ много отдавна.