Шинюн поглеждаше ту единия, ту другия, извръщайки очи, сякаш гледката я изгаряше. Магнус се чудеше дали вижда приликата. Дишането ѝ бе тежко, накъсано. Най-сетне очите ѝ се спряха върху него.
— Ти получаваш всичко — прошепна. — Отне ми всичко.
— Отлична идея — заяви Асмодей. — Защо не направиш именно това, синко? Върни си култа, който създаде. Заеми мястото, за което тя мечтаеше. До дясната ми ръка.
— Не! — изпищя Шинюн.
Парещите ѝ очи се напълниха със сълзи, които покапаха, докато замахваше с меча си. Магнус го избегна, залитайки под нападението ѝ. Шинюн замахна отново и Магнус се хвърли на земята, претъркулвайки се, за да избегне удара. В очите му имаше прах. Не виждаше начин да избегне стоманата и смъртта още дълго.
Трети удар не последва. Магнус вдигна очи, а после се изправи предпазливо на крака.
Шинюн беше замръзнала по средата на замаха си, сякаш всеки момент щеше да падне. Магнус се вгледа в очите ѝ. Обезумели, те се местеха насам-натам. Тялото ѝ се бе вкаменило така, както бе вкаменено лицето ѝ открай време. Единствено очите ѝ бяха живи.
Магнус погледна към Асмодей, който разпери ръце с изразителен жест, който Магнус разпозна. Самият той го беше правил неведнъж, след като извършеше някоя блестяща магия.
— Това вече не го разбирам — каза той. — Позабавлява се. Направи любимия си ход, отправи предложението си, причини толкова болка и ярост, колкото би могъл. Защо ти е да я спираш? Защо не оставиш това да стигне до края си? Не че изгарям от желание да бъда набучен на шиш от една обезумяла последователка на култ, но не разбирам какво целиш.
— Искам да поговоря със сина си — отвърна Асмодей. — Минаха почти два века, откакто разговаряхме за последен път, Магнус. Не пишеш, не се обаждаш, не принасяш жертви на олтара ми. Това причинява болка на един любящ баща.
Приближи се, ухилен като череп, и посегна да го потупа бащински по рамото. Магнус вдигна ръка, за да го отблъсне.
Ръката му мина през тялото на Асмодей.
— Не си тук наистина.
Гротескната усмивка на Асмодей стана невъзможно широка.
— Още не. Не и докато не отнема нечие безсмъртие и не го използвам като моя котва в този свят.
— Моето безсмъртие — каза Магнус.
Асмодей махна с ръка към Шинюн.
— О, не. Нейното ще свърши работа.
Ръката му беше гладка и бледа, пръстите му завършваха с хищни нокти. Магнус видя как очите на Шинюн, единствената подвижна част от нея, се изпълниха със сълзи на унижение.
— Значи, моят живот ще бъде пощаден — каза той. — Колко прекрасно за мен. Може ли да попитам защо? Предполагам, че не е от излишък на бащинска привързаност. Неспособен си на това.
На сцената се появи мек стол с висока облегалка и Асмодей се отпусна в него. Погледът му се плъзна по Магнус.
— Ангелите имат деца. — Гласът на Асмодей бе ужасяваща пародия на баща, разказващ приказка за лека нощ на детето си. — Казват, че те са най-голямата благословия на този свят. Нефилимите, унищожители на демони. Ние, Принцовете на Ада, също имаме деца. Много от тях изгарят, превръщат се в прах и пепел, неспособни да понесат онова, което са, но има и такива, които оцеляват. Те са родени за железни тронове. Казват, че са създадени, за да бъдат най-големите проклятия на света.
На Магнус му беше трудно да диша. Струваше му се, че самият въздух изгаря.
— Имал съм много деца на този свят — продължи Асмодей. — Почти всички ме разочароваха. Неколцина се оказаха полезни за кратко, но едва си заслужаваха усилието. Силите им се изчерпваха или пък умовете им се прекършваха след век. Най-много два. Децата на Великите демони могат да бъдат наистина могъщи, но рядко са издръжливи. Дълго чаках истинско дете, което да бъде проклятие за този свят, и най-сетне се отказах. Децата ми се бяха оказали неспособни да оцелеят дълго в този или в който и да било свят, слаби светлини, молещи се да бъдат изгасени, недостойни за мен. Ти обаче… Ти си силен. Ти се бориш. Издири ме с писък, който би могъл да раздере света. Ти говориш и кръвта на ангелите слуша. Отворил си врати през световете. Извършил си подвизи, които дори не осъзнаваш, че са невъзможни, и продължаваш да водиш веселия си живот. От дълго време те наблюдавам. Демоните са способни да изпитват гордост. Всъщност много сме добри в това. Синко, гордея се с теб.
В гърдите на Магнус сякаш бе зейнала яма, която му причиняваше болка. Много отдавна бе минало времето, когато да чуе подобни думи би означавало нещо за него.
— Колко трогателно — заяви най-сетне. — Какво искаш? Нещо ми подсказва, че не е прегръдка.