— Искам теб — отвърна Асмодей. — Ти си най-могъщото ми дете и поради това си моят любимец. Искам силата ти в моя служба. След всичко, което сторих за теб, искам твоята лоялност.
Магнус избухна в смях. Асмодей отвори уста, за да каже още нещо, но Магнус вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Това си го биваше — каза, бършейки сълзи от смях. — Кога си направил каквото и да било за мен?
За частица от секундата Асмодей се изправи и се озова до него. Шепотът му в ухото на Магнус бе като съскането на пещ.
— Какво казах? Време е да си спомниш всичко.
И той притисна длан с хищни нокти в лицето му.
Очите на Магнус се замъглиха и умът му потръпна с погнуса от нахлуването в него, докато светът се промени за частица от секундата. В един миг той стоеше в средата на пентаграма, в следващия усещаше паренето на жарко слънце върху кожата си. Пот ороси челото му. Направи крачка напред и почувства как под краката му хрущи пясък. Усети мириса на океан и чу шума на вълни, разбиващи се в брега.
Знаеше точно къде и кога се намира и това го изпълни с ужас. Беше на един плаж в края на джунглата, много, много отдавна. В самото начало на първия му живот, на първото и последно място, което бе наричал свой дом.
Внезапно мъчително ясно си даде сметка колко бе малък. Ризата висеше свободно на тесните му раменца, слабите му ръце се губеха под плата. От векове имаше тялото на възрастен, което не се променяше. Забравил бе какво е усещането да е толкова слаб и крехък, така ужасяващо уязвим.
Ясно в горещия въздух той чу нисък, дрезгав мъжки глас.
— Ела тук, момчето ми.
Езикът бе стар малайски диалект, на който никой не говореше от векове. Магнус не го беше чувал, откакто бе дете.
Доведеният му баща излезе от джунглата и удари треперещото момче — Магнус — запращайки го в пясъка.
Магнус трепереше под ударите на баща си. Всички спомени за доведения му баща, които бе положил такова усилие да потисне, го връхлетяха, по един с всяко жегване на болка. В устата му имаше вкус на пясък, влажни дрехи бяха залепнали за кожата му. Целият ужас на онези дни се завърна, цялата ярост. Сви ръце в юмруци, отчаяно копнеещ да направи нещо, каквото и да било.
Почувства как грубите пръсти на доведения му баща се сключват над лакътя му и го издърпват на крака. Повлякоха го през пясъка и между дърветата към старата плевня.
Това беше миналото, неговото минало. Магнус знаеше точно какво предстои и страхът, който изпитваше сега, бе по-ужасен, отколкото първия път.
Плевнята, в която майка му се беше обесила, бе овъглена гробница. На покрива зееха дупки, една от стените беше рухнала под тежестта на надвисналите клони, плевели бяха избуяли между дъските на пода.
В мрака вътре все още висеше прерязано въже. Малък ручей пресичаше единия ъгъл на плевнята, засенчен от останките на покрива. Върху ниска масичка имаше чаша с ароматни пръчици, две купи за приношение и груба скица на жена върху един камък. Магнус погледна рисунката и си спомни печалните очи на майка си.
Детето Магнус вдигна очи към доведения си баща и видя, че той ридае. Магнус почувства срама на момчето, задето го мрази, желанието му да го обича.
Възрастното наблюдаващо Аз на Магнус знаеше какво ще последва.
Доведеният му баща сложи ръка около рамото на момчето и го поведе към ручея. Момчето усещаше сковаността в пръстите на доведения си баща, сякаш той полагаше усилие да не трепери.
А после Магнус почувства как около врата му се сключват груби ръце, когато мъжът сграбчи момчето и го натисна във водата. Погълна го студ и ето че не можеше да диша. Дробовете му се загърчиха отчаяно, изпълнени не с въздух, а с вода. Момчето удряше с юмруци в ручея, съпротивляваше се, ала не бе в състояние да се отскубне от хватката на баща си.
А после нещо изпука във въздуха, като пращенето на съчки под нечии стъпки в джунглата. Първите наченки на магия. Незнайно как, момчето успя да се отскубне от силните ръце на баща си.
Магнус се закашля, давейки се, отмятайки дълги мокри кичури коса от очите си.
— Съжалявам — промълви мъчително. — Ще бъда добър. Опитвам се да бъда добър.
— Това е единственият начин, по който можеш да бъдеш добър — изкрещя доведеният му баща.
Магнус изпищя.
Ръцете на доведения му баща отново се сключиха около врата му, хватката му бе неумолима; запъхтяният му глас изпълни ушите на Магнус. В решителността на тона му имаше ужасяваща нежност.
— Това ще те пречисти — прошепна единственият баща, когото Магнус бе познавал някога. — Повярвай ми.