Отново натисна главата на момчето под водата, този път — толкова дълбоко, че тя се удари в каменното корито на потока. Магнус почувства вкочаняващата болка, усети как коленете му омекват, докато момчето започваше да губи съзнание и да потъва към смъртта.
Магнус се давеше, ала в същото време бе ужасяващо далече от тук. Пред очите му над водата премина сянка.
Шепот изпълни главата на момчето, по-студен и от водата в дробовете му.
— Чуй думите, които ще те освободят. Изречи ги и замени неговия живот за своя. Само един от вас може да оцелее. Възползвай се от силата си или умри.
В онзи момент решението беше лесно.
Спокойствие завладя момчето и заклинанието се изля от устата му във водата. Ръцете му, размахани в паника, застинаха, а после описаха поредица от сложни жестове. Не можеше да диша, но можеше да направи тази магия.
Магнус никога не бе знаел как е направил магията, убила баща му.
Сега вече знаеше.
Момчето изригна в стълб син пламък, толкова горещ, че водата в потока кипна. Огънят плъзна хищно по ръцете на баща му и го погълна.
Писъците на доведения му баща отекнаха в тъмната плевня, където бе умряла майка му.
Магнус откри, че е застанал срещу момчето, и видя своето по-младо Аз да се взира в него. Ризата му бе овъглена, от тялото му все още се вдигаше дим. За миг си помисли, че детето може да го види. А после осъзна, че то се взира в изпепелените останки на доведения си баща.
— Не съм искал нищо от това да се случи — прошепна Магнус на всички свои стари сенки и призраци, на майка си, на доведения си баща и на изгубеното, нараненото дете, което бе някога.
— Само че го направи — каза Асмодей. — Искаше да живееш.
Баща му стоеше до момчето, което Магнус бе някога, и го гледаше през дима.
— Сега върви — промърмори той на момчето. — Справи се добре. Върви и стани достоен. Може би един ден ще се върна за теб.
Магнус примига, за да прогони пушека, и се озова насред сцената на амфитеатъра под тъмно небе.
Земята под краката му се струваше нестабилна, но то бе защото трепереше. Бяха минали само няколко секунди. Шинюн все още беше замръзнала, приковала очи в него с отчаяна напрегнатост. Извън пентаграма, непрозирната чернота започваше да изсветлява в сиво. Магнус почти можеше да различи очертанията на хора, които го гледаха.
Асмодей стоеше до него, преметнал ръка през рамото му в нещо, което бе почти прегръдка.
— Видя ли? Аз те спасих. Ти избра мен. Ти си любимото ми дете, защото аз те закалих в онзи огън. Върнах се за теб, както ти казах, че ще направя. Из всички светове няма никой, който ще те приеме и разбере. Само аз. Единственото, което можеш да бъдеш, е да си мой.
Магнус усети студената тежест на нож в ръката си. Ниският глас на баща му пращеше от адски огън.
— Вземи оръжието, пролей кръвта на Шинюн. Пожертвай я, така че да мога да дойда в твоя свят. Видях всички твои борби и се гордях с всички твои бунтове. Един бунтовник винаги намира отклик у нас, демоните. Всяка болка, която си понесъл, имаше цел, направи те по-силен, мое дете, мое най-древно проклятие. Нищо не би ме зарадвало повече от това да издигна своя достоен син и да сложа всички царства на света в краката му.
Магнус почти можеше да усети ръката на баща си върху рамото си. Топлината на другата му ръка беше върху китката му, сякаш Асмодей искаше да насочи острието към сърцето на Шинюн.
Така както бе напътствал Магнус да убие доведения си баща. Тогава Магнус беше направил избор. Може би беше правилният избор.
— Виждаш ли — каза той сега, — работата е там, че… не искам света. Светът е такава бъркотия. Аз дори апартамента си не мога да подредя. Все още почиствам брокат от абажурите след тържеството за рождения ден на котарака ми, а оттогава минаха месеци.
Въпреки горещината и натиска на ръката на Асмодей, Магнус наведе ножа. Вече беше пораснал, светове и животи го деляха от онова ужасено дете. Не беше нужно да му казват какво да избере. Сам можеше да го направи.
Асмодей избухна в смях и светът се разтресе.
— Да не би да е заради онова момче?
Магнус си беше мислил, че не би могъл да е по-уплашен, докато не осъзна, че неволно бе привлякъл вниманието на Асмодей към Алек.
— Любовният ми живот не ти влиза в работата — заяви с цялото достойнство, на което беше способен.
Знаеше, че Асмодей усеща, че се бои до смърт. Отказваше обаче да му достави удоволствието да го признае.
— Намирам за забавно това, че си успял да оплетеш един от нефилимите в мрежите си. Нищо не е така забавно, както едно предизвикателство, а какво друго е това да поквариш най-чистите сред чистите. Нефилимите горят с такава праведна ярост. Разбирам изкушението да хвърлиш сянка върху цялата тази светлина. Дори нефилимите са податливи на обаяние, на греховете на плътта и на всички бушуващи наслади на ревност, похот и отчаяние. Понякога особено нефилимите. Колкото по-издигнати са, толкова по-смазващо е падението им. Поздравявам те, сине мой.