— Ловците на сенки са тук — изхриптя неочаквано Шинюн. Те я погледнаха. — Вижте.
Права беше. Ловците на сенки от Института в Рим бяха пристигнали. Изсипваха се през портата, оглеждайки със зяпнали уста горящата вила, овъглената земя и последователите на култа (някои от които лежаха на земята, докато други се щураха насам-натам) в белите им костюми.
В мига, в който ги зърнаха, последователите на култа се разбягаха. Ловците на сенки се втурнаха след тях. Смазан от изтощение, Магнус се опря тежко на стената на вилата и загледа веселбата.
Нямаше как да не забележи, че Шинюн също ги гледа. Беше се дръпнала назад, притисната до колоната, и мълчеше.
Клейвът щеше да я убие. От Спираловидния лабиринт нямаше да бъдат склонни да проявят по-голямо снизхождение към нея. Нямаше да има милост за магьосницата, която бе убила невинни хора и едва не бе отприщила Върховен демон в света. Магнус разбираше всичко това и все пак съжаляваше.
Алек стисна ръката му.
Тъмнокоса нефилимска жена се отправи към малката им групичка и заприказва с Хелън на италиански. Магнус разбра, че това бе Киара Малатеста, главата на Римския институт, и че бе едновременно объркана и подразнена.
Най-сетне той се намеси в разговора.
— Хелън е много храбра. Знаеше, че не бива да губи никакво време, ако иска ритуалът да бъде спрян. Дължа живота си на нея и на Ейлийн Пенхалоу.
— Хей — обади се Алек, но се усмихваше.
Магнус го целуна по бузата. Киара Малатеста повдигна вежди, но после сви рамене. Италианците имаха философски възгледи за любовта.
— Магьоснико — каза тя на съвършен английски. — Мисля, че си те спомням от някои срещи на Съвета. Доста от последователите на култа са ранени. Можеш ли да ни помогнеш да ги излекуваме?
Магнус въздъхна и нави ръкавите на отвратителната си, безнадеждно съсипана одежда.
— Тази бъркотия е отчасти моя. Време е за разчистване.
Хелън и Ейлийн се съгласиха да се присъединят към синьора Малатеста и останалите, докато те претърсват мястото за изгубили се последователи на култа или демонска активност. Алек остана, за да надзирава Шинюн и… надяваше се Магнус, да си почине малко.
Въздухът беше натежал от прах, който превръщаше огнените експлозии в небето в мъглива яркост, докато Магнус вървеше през отломките от камъни. Всеки път щом намереше някой ранен последовател на култа, си спомняше как Алек бе дошъл за него и излекуваше пострадалия, сякаш беше приятелката си Катарина.
Най-сетне видя още ловци на сенки да излизат от дима и огъня. Опита се да мисли за Алек, а не за онова, което щеше да се случи с Шинюн.
— О, здравей — каза едно нефилимско момче, заковавайки се на място до него. — Магнус Бейн? Никога не съм те виждал както трябва, отблизо.
Магнус изпръхтя.
— Изглеждал съм и по-добре. — Помисли си за настоящото си състояние, насинен и пребит, облечен с изцапано с кръв, лошо пасващо сако. — Много по-добре.
— Леле — каза момчето. — Дали сърцето ми ще е в състояние да го понесе? Между другото, доста съм близък с Алек. Обсъждахме планове за по-късно. Можеш да се присъединиш към нас. Можем да направим каквото поискаш. — Той намигна. — Каквото и да е.
— Хмм. А ти си?
— Леон Верлак — каза момчето.
— Е, Леон Верлак — провлачи Магнус. — Мечтай си.
Глава 31
Милост
Облегнат на пропукана каменна колона, Алек гледаше приятелите си. Хелън и Ейлийн обикаляха из поляната, задържайки всеки член на култа, на когото се натъкнеха. Бяха извадили оръжия, готови да се разправят с всеки изостанал демон, ала Асмодей си бе тръгнал с такава мощ, че тя като че ли ги бе пропъдила до един. Не че и така нямаше предостатъчно за вършене — последователи на култа, полузарити под отломки, малки огньове за потушаване, римски ловци на сенки, които да насочват накъдето трябва.
Магнус лекуваше последователите на култа, които с такова нетърпение бяха чакали да видят как го принасят в жертва. Вървеше спокойно от човек на човек, както бе правила Катарина на партито. Алек винаги можеше да го открие благодарение на сините искри, които изскачаха от върховете на пръстите му. Него ако питаха, действията на Магнус бяха не просто мили, а направо действия на светец.
Обърна се, за да погледне Шинюн. Моето мрачно огледало, казал бе Магнус, но според Алек между двамата нямаше нищо общо. Тя все още бе завързана за мраморната колона, все така зареяла поглед в мрака. За негово изумление, по лицето ѝ се стичаха безмълвни сълзи.