Разбира се, на баща му може би щеше да му е приятно да научи, че Алек е бил от голяма полза в една мисия в Рим. Лидерът на „Алената ръка“ беше заловен и те бяха сложили край на култа и на ужасния ритуал. Действително беше възможно от Римския институт да поздравят и тримата за добре свършената работа.
Ала в сравнение с Магнус, одобрението на баща му — на когото и да било от Клейва — нямаше никакво значение. Алек познаваше себе си. Знаеше какво бе направил, за какво се беше бил и за какво щеше да се бие в бъдеще.
И много добре знаеше кого обича.
Прахът бавно се слягаше, лъчите на слънцето се усилваха — ярки бели линии от светлина, къпещи новия ден. Импровизираният амфитеатър, каменните седалки за публиката и вилата, която бе последната крепост на „Алената ръка“, лежаха в развалини под светлината на онова, което обещаваше да бъде ясен есенен ден.
Алек изненада сам себе си, като се разсмя на глас.
Протегна ръка и откри тази на Магнус да го очаква.
Епилог
Град, който наричам дом
Ню Йорк е най-красивият град на света?
Не е далеч от истината…
Тук е нашата поезия, защото
подчинихме звездите на волята си.
— И това е цялата история на издирването ни на „Алената ръка“ — каза Магнус, правейки драматичен жест с чаената си чаша.
Течността се разплиска, опръсквайки илюзията на Теса.
Сериозните сиви очи на магьосницата грейнаха от усмивката ѝ. От нея винаги се излъчваше сериозност и все пак тя често се усмихваше. Магнус се усмихна в отговор. Беше си откраднал няколко минути, преди двамата с Алек да си тръгнат, докато ловците на сенки все още бяха заети с официални доклади за станалото с „Алената ръка“.
Магнус също трябваше да направи своя доклад и се радваше да види лицето на Теса, дори да бе само проекция.
— Историята си я бива — отбеляза Теса.
— Ще кажеш ли в Спираловидния лабиринт? — попита Магнус.
— Ще им кажа нещо — отвърна Теса. — Нещо, което изобщо не прилича на историята, която ми разказа току-що. Ала нали знаеш, немалко истории зависят от интерпретацията.
— Ти си публиката — каза Магнус. — Оставям го на теб.
— Щастлив ли си? — попита Теса.
— Да, радвам се, че вече не съм несправедливо обвинен, че ръководя култ, стремящ се към световно господство. Освен това се радвам, че една умопобъркана магьосница вече не изпраща демони да ме преследват из Европа. Всичко това е много удовлетворяващо.
— Сигурна съм — меко каза Теса, — но щастлив ли си?
Магнус я познаваше отдавна. Свали защитните си бариери мъничко, толкова, че да отговори с едно простичко:
— Да.
Теса се усмихна без капчица колебание или неохота.
— Радвам се.
Магнус бе този, който се поколеба.
— Може ли да те попитам нещо? Някога ти обичаше ловец на сенки.
— Мислиш ли, че съм спряла?
— Когато обичаше ловец на сенки, страхуваше ли се понякога?
— Страхувах се през цялото време — отвърна Теса. — Естествено е да се боиш да не изгубиш най-скъпоценното нещо на света. Ала недей да се страхуваш твърде много, Магнус. Знам, че магьосниците и ловците на сенки са много различни и че между световете ни има разделение, което не е лесно да бъде преодоляно. Но както някой ми каза веднъж, правилния мъж няма да го е грижа. Можете да съградите мост над това разделение и да се откриете един друг. Можете да съградите нещо много по-голямо, отколкото бихте могли поотделно.
След думите ѝ се възцари мълчание, в което и двамата се замислиха за вековете, които бяха отминали, и онези, които предстояха. Слънцето все още грееше ярко през прозореца на хотелската стая в Рим, но това нямаше да трае дълго.
Най-сетне Магнус проговори неохотно:
— Ала накрая губим онези, които обичаме. И двамата го знаем.
— Не — отвърна Теса. — Любовта те променя. Любовта променя света. Според мен тази любов не можеш да изгубиш, колкото и дълго да живееш. Довери се на любовта. Довери се на него.
Магнус искаше да го направи, ала не бе в състояние да забрави думите на Асмодей, че е проклятие върху света. Спомни си как умолява с поглед Шинюн да не каже на Алек кой е баща му. Не искаше да лъже Теса. Не знаеше как да ѝ обещае, че ще последва съвета ѝ.
— Ами ако го изгубя, като му кажа истината?
— Ами ако го изгубиш, като я скриеш?