— Ти използваш Портал и в този момент — изтъкна Магнус, развеселен. — Винаги „слушай какво ти казвам, не гледай какво правя“, както виждам. Ти ще бъдеш ли в безопасност?
Теса беше на повече от век, но беше много по-млада от Магнус, който я бе познавал през почти целия ѝ живот. Никога не бе престанал да изпитва закрилнически чувства към нея.
— Отивам в Спираловидния лабиринт и смятам да остана там. В Лабиринта винаги е сигурно. На вас, от друга страна, вероятно ви предстои да посетите по-опасни места. Късмет. И… съжалявам за ваканцията ви.
— Няма за какво да се извиняваш — каза Магнус.
Теса му изпрати въздушна целувка, докато прекрачваше през Портала, а после и тя, и яркото сияние изчезнаха от дневната на Магнус.
В продължение на няколко мига Магнус и Алек не помръднаха. Магнус все още не бе в състояние да го погледне. Твърде много се боеше какво ще види върху лицето му. Стоеше насред парижкия си апартамент, с мъжа, когото обичаше, и се чувстваше толкова сам.
Хранил бе такива надежди за това пътуване. Ваканцията им едва започваше, а ето че той вече имаше ужасна тайна, която заговорничеше да скрие от ловците на сенки заедно със своята долноземска приятелка. А най-лошото бе, че не можеше да се закълне на Алек, че е напълно невинен. Не си спомняше.
Не можеше да вини Алек, ако в момента преосмисляше цялата им връзка. Излизай с мен, Алек Лайтууд. Родителите ти ме мразят, нямам място в твоя свят, а ти няма да харесаш моя и не сме в състояние да отидем на романтична ваканция, без тъмното ми минало да хвърли сянка над цялото ни бъдеще.
Искаше да се опознаят по-добре. Магнус имаше спечелено с труд високо мнение за себе си и дори още по-високо мнение за Алек. Мислеше, че е извадил наяве всяка мрачна тайна, че се е преборил с всеки демон, че е приел всеки свой недостатък. Възможността да съществуват тайни за него, които дори той не знае, бе смущаваща.
— Теса нямаше за какво да се извинява — каза най-сетне. — Аз трябва да го направя. Съжалявам, че провалих ваканцията ни.
— Нищо не е провалено — заяви Алек.
Ехото на онова, което самият той бе казал по-рано, накара Магнус най-сетне да погледне към Алек. Когато го направи, откри, че той се усмихва леко.
Истината се изля безпомощно от устните на Магнус, както се случваше понякога, когато беше с Алек.
— Не разбирам какво става.
— Ще открием — заяви Алек.
В дългия живот на Магнус бе имало мигове, в които се бе чувствал изгубен, изпълнен с гняв. Може и да не си спомняше „Алената ръка“, ала не бе забравил първия човек, когото беше убил, когато беше дете, с друго име, в земя, която по-късно щеше да стане Индонезия. Магнус бе бил някой, за когото сега се разкайваше, само че не бе в състояние да отмие червените петна от миналото си.
Не искаше Алек да види тези петна, нито да бъде докоснат от тях. Не искаше Алек да мисли за него по начина, по който знаеше, че мислят други ловци на сенки.
В живота на Магнус бе имало други любови, които биха побягнали с писък много преди този момент, а Алек беше ловец на сенки. Имаше своя висш дълг, по-свят за нефилимите от любовта.
— Ако смяташ, че трябва да съобщиш на Клейва — бавно каза Магнус, — ще те разбера.
— Шегуваш ли се? Няма да повторя тези глупави лъжи пред Клейва. Няма да кажа на никого, Магнус, кълна се, че няма.
Изражението на Алек беше ужасено. Магнус беше разтърсен от силата на залялото го облекчение, от това колко много значеше за него това, че Алек не бе повярвал най-лошото.
— Кълна се, наистина не си спомням нищо.
— Вярвам ти. Ще се справим с това. Просто трябва да открием и да спрем онзи, който в действителност стои начело на „Алената ръка“. — Алек сви рамене. — Добре. Да го направим.
Магнус се зачуди дали някога ще престане да се изненадва от Алек Лайтууд. Надяваше се, че няма.
— Ще открием също така защо не си спомняш за това. Ще разберем кой го е направил и защо. Не се притеснявам.
Магнус обаче се притесняваше. Теса вярваше в него, защото беше добра. Колкото и да бе изумително, Алек също вярваше в него. Дори заслепен и зашеметен от облекчение заради Алек, Магнус не бе в състояние да пропъди напълно тревогата, която се надигаше в него. Не можеше да си спомни, така че беше възможно — не много, но възможно — някога да е направил нещо, от което сега би се срамувал. Искаше му се да може да е сигурен, че заслужава вярата на Алек. Искаше му се да може да му се закълне, че никога не е извършил непростим грях.
Ала не можеше.