Само че Магнус не беше направил никакъв ход. Той винаги бе толкова внимателен с него. На Алек му се щеше да не е чак толкова внимателен, защото него не го биваше особено в разговорите, най-малко пък в неловките разговори за чувства (с други думи — всички разговори за чувства), и не знаеше как да повдигне въпроса за това, че е време да отидат по-далеч. Алек не се беше целувал с никого преди Магнус. Знаеше, че Магнус несъмнено има голям опит. Това го правеше още по-нервен, но в същото време да се целува с Магнус бе най-фантастичното усещане на света. Когато се целуваха, тялото на Алек от само себе си се устремяваше към Магнус, приближавайки се колкото бе възможно, движейки се по онзи инстинктивен начин, по който го правеше само когато се биеше. Не беше вярвал, че е възможно нещо да му се струва толкова правилно, нито да означава толкова много, и ето че сега бяха заедно в Париж, сами, и всичко би могло да се случи. Беше толкова вълнуващо, колкото и ужасяващо.
Несъмнено Магнус също искаше да стигнат по-далеч. Нали?
Мислел си бе, че нещо ще се случи в нощта с балона, само че това с демонския култ обяснимо бе отвлякло вниманието на Магнус.
— Алек! — извика Изабел в телефона. — Там ли си още?
— О… да, извинявай. Тук съм.
Гласът ѝ омекна.
— Неловко ли е? Знам, че първата ваканция заедно е време, което може както да заздрави, така и да развали една връзка.
— Какво искаш да кажеш с това, че можело да заздрави или да развали една връзка? Ти никога не си ходила на почивка с когото и да било!
— Знам, само че Клеъри ми зае няколко мундански списания. — Гласът на Изабел стана по-жизнерадостен. Приятелството между Клеъри и Изабел бе спечелено с усилия, но тя като че ли го ценеше още повече именно заради това. — Според списанията първото пътуване заедно е жизненоважен тест за съвместимостта на една двойка. Именно тогава наистина се опознавате един друг и как си пасвате и решавате дали връзката ще сработи в дългосрочен план.
Алек почувства как в стомаха му ляга буца и побърза да смени темата.
— Как е Саймън?
Това, че повдигна въпроса за Саймън, красноречиво говореше за отчаянието му, тъй като никак не му харесваше мисълта сестра му да излиза с вампир. Макар че като за вампир той изглеждаше свестен тип. Алек не го познаваше много добре. Саймън доста приказваше, обикновено за неща от мунданския свят, за които Алек никога не беше чувал.
Изабел се засмя, като че ли попресилено.
— Добре е. Искам да кажа, не знам. Виждам го от време на време и той изглежда добре, не че ме е грижа. Нали ме знаеш каква съм с момчетата… той е като малка играчка. Малка играчка с дълги зъби.
Изабел беше излизала с доста момчета, но никога не бе заемала такава отбранителна позиция. Може би това изпълваше Алек с подобно притеснение, когато ставаше дума за Саймън.
— Стига само ти да не се превърнеш в неговата играчка — каза той. — Слушай, имам нужда от една услуга.
Тонът на Изабел стана рязък.
— Защо говориш с такъв глас?
— Какъв глас?
— С гласа „Аз съм ловец на сенки и имам официална задача“. Алек, ти си на почивка. Предполага се да се забавляваш.
— Забавлявам се.
— Не ти вярвам.
— Ще ми помогнеш ли, или не?
Изабел се засмя.
— Естествено, че ще ти помогна. В какво сте се забъркали с Магнус?
Беше обещал на Магнус, че няма да каже на никого, но несъмнено Изабел не се броеше.
Извърна се от тълпата наоколо и закри слушалката със свободната си ръка.
— Искам да го запазиш в тайна. Не е нужно мама и татко да научават. Нито пък Джейс.
Откъм телефона се разнесе шумолене.
— Алек, да нямаш неприятности? Мога да бъда в Аликанте до половин час и в Париж — до три.
— Не, не, нищо такова.
Изведнъж си даде сметка, че бе пропуснал да се скрие с магически прах, така че мунданите да не могат да чуят разговора му, ала също като в Ню Йорк, тълпите в Париж минаваха покрай него, без да го забелязват. На разговорите по мобилни телефони, колкото и публични да бяха, не се обръщаше никакво внимание; очевидно това беше универсален закон.
— Може ли да прегледаш архивите на Института за култ, на име „Алената ръка“?
— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш защо?
— Не.
— Ще видя какво мога да направя.
Не го притисна повече. Изабел никога не го притискаше, за никоя от тайните му. Това бе една от многото причини Алек да има доверие на сестра си.
От другия край на линията се разнесе шум от сборичкване.
— Разкарай се, Джейс! — изсъска Изабел.