— Канех се да те попитам същото — отвърна Джони, видимо обзет от любопитство.
— Ваканция — каза Магнус неопределено. — Как е синът ти? Кат, нали така?
— Кит. Добро момче е той. Расте като гъба. Бързи ръце, много полезно в моята работа.
— Караш детето си да пребърква джобове?
— Понякога. Понякога прехвърля разни дреболии, като ключове. Друг път прави разни трикове. Най-различни неща. Има много таланти.
— Не е ли на десетина години? — попита Магнус.
Джони сви рамене.
— Много е напреднал.
— Очевидно.
— Нещо специално ли търсиш на Пазара? Навярно бих могъл да ти помогна.
Магнус затвори очи и бавно преброи до пет. Напук на здравия разум, подхвърли нехайно:
— Какво знаеш за „Алената ръка“?
Джони направи физиономия.
— Култ. Почитат Асмодей.
Сърцето на Магнус подскочи.
— Асмодей?
Джони го погледна рязко.
— Не е име, което чуваш всеки ден — добави Магнус, надявайки се, че това е достатъчно обяснение.
Беше име, което самият той бе чувал по-често, отколкото му харесваше. И по една случайност (както се надяваше), Асмодей бе Принцът на Ада, който му беше дал живот.
Нима би основал култ в името на баща си? Не можеше да се каже, че двамата са близки. Не можеше да си представи как прави нещо подобно, дори на шега.
Дали щеше да се наложи да каже на Алек, че Асмодей му е баща? Алек никога не го беше питал кой е демоничният му родител и Магнус нямаше никакво желание да му каже. Повечето магьосници бяха родени от обикновени демони. За лош късмет на Магнус, неговият баща беше един от деветте принцове на Ада.
— Асмодей? — повтори. — Сигурен ли си?
Джони сви рамене.
— Не мислех, че е някаква тайна. Просто го чух някъде.
Значи, можеше и да не е вярно. Нямаше смисъл да казва на Алек, помисли си Магнус, ако не беше вярно. Теса не го беше споменала, а несъмнено щеше да го направи, ако смяташе, че култът почита баща му.
Магнус си пое дъх малко по-леко. Уви, върху лицето на Джони имаше лукаво изражение, което му беше твърде добре познато.
— Възможно е да знам повече — подхвърли Джони небрежно.
Магнус щракна с пръсти. Малък жълт мехур изскочи от върха им и се наду, докато не ги обгърна. Шумът на Пазара замря, оставяйки ги в сфера от пълна тишина.
Магнус въздъхна тежко. И друг път се бе намирал в това положение.
— Каква е цената ти?
— Информацията е твоя срещу съвсем незначителната цена да ми дължиш малка услуга, която да бъде уточнена в бъдеще.
Джони му отправи широка, окуражителна усмивка. Магнус го изгледа с — както се надяваше — аристократично излъчване.
— Всички знаем до какво водят неуточнените услуги. Веднъж дадох неопределено обещание да помогна някому и прекарах седем месеца омагьосан и живеещ в аквариума на една дриада. Не искам да говоря за това — побърза да добави, когато Джони понечи да каже нещо. — Никакви неуточнени услуги в бъдеще!
— Окей — заяви Джони. — Какво ще кажеш за една точно определена услуга, направена сега? Знаеш ли начин, който би могъл да отклони вниманието на нефилимите от нещо? Или от някого?
— Правиш нещо, което нефилимите не биха одобрили?
— Очевидно. Но сега може би повече, откогато и да било.
— Мога да ти дам едно мазило — предложи Магнус. — То отблъсква вниманието от човека, покрит с него.
— Мазило? — повтори Джони.
— Мазило, да — каза Магнус мъничко нетърпеливо.
— Нямаш ли нещо, което бих могъл да изпия или изям?
— Не. Мазило е. Така се предлага.
— Просто адски мразя да съм целият мазен.
— Е, предполагам, че това е цената — каза Магнус — за постоянната ти престъпна активност.
Джони сви рамене.
— Колко ще получа?
— Предполагам, зависи от това колко знаеш.
Учуди се, че Джони не се опита да се спазари за нещо по-точно; обикновено гледаше да държи преговорите под контрол. По някаква причина очевидно отчаяно искаше да се добере до мазилото. На Магнус не му влизаше в работата защо. Не беше престъпление да избягваш ловците на сенки. Самият той бе срещал мнозина нефилими, които би предпочел да избегне. Не всички бяха очарователни като Алек.
— Според моята информация „Алената ръка“ наскоро са напуснали седалището си във Венеция — каза Магнус. — Някаква представа къде са отишли?
— Не — отвърна Джони. — Знам, че са имали тайно светилище в седалището си във Венеция, където държали свещената си книга. Нарича се Камарата. — Усмивката на Джони стана по-широка и по-зъбата. — В нея се прониква с тайна парола. Ще ти я кажа срещу десет шишета с отварата.