— Не — прошепна тя. — Трябваше да те накарам да ме съжалиш достатъчно. Трябваше да ти кажа истината. Още нещо, за което никога няма да ти простя.
Магнус изобщо не се изненада, когато се събуди в тъмница.
От тавана капеше вода и падаше право върху челото му, капки отскачаха от кожата му на всеки няколко секунди, което му напомни за начина, по който Мълчаливите братя го бяха наказвали, за да го накарат да престане да говори в час.
Малко от водата покапа в устата му и той я изплю. Надяваше се да е само вода. Каквото и да бе, имаше отвратителен вкус. Примига, опитвайки се да свикне с новото си обкръжение. Беше обграден от извита стена без прозорци, с желязна порта, която водеше към още мрак, и дупка в далечния край, която бе или отдавнашен път за бягство, или отходно място. Ако се съдеше по миризмата във въздуха, Магнус предположи, че може би бе и двете.
— Вече няма никакво съмнение — заяви, без да се обръща към никого. — Това е най-отвратителната ваканция в историята.
Вдигна очи. Нямаше кой знае колко лунна светлина, ала малкото, която нахлуваше, хвърляше бледо сияние през една кръгла решетка. Мястото приличаше на дъното на цистерна може би или пък на кладенец, не че имаше някакво значение. Седеше върху купчина слама, която изглеждаше така, сякаш вече беше минала през стомаха на някой кон, а ръцете му бяха приковани към стената над главата му. Подът под него беше от дялан камък, така че вероятно все още се намираше в земите на вилата. Той преглътна. Лицето и вратът го боляха. Много. Не би отказал нещо за пиене.
Надяваше се Алек наистина да е бил задържан в Института. Да не е отишъл там, където Шинюн му беше казала да отиде, което, осъзнаваше сега, не беше това място. В Института Алек щеше да е на сигурно място.
Един силует се появи от другата страна на портата. Издрънча метал и тя се отвори със скърцане на панти.
— Не се тревожи — каза Шинюн. — Отровата няма да те убие.
— „Защото аз ще го направя“ — напевно каза Магнус. Шинюн примига насреща му. — Това се канеше да добавиш, нали?
Той затвори очи. Имаше най-ужасното главоболие на света.
— Премерих я много внимателно. Само колкото да те приспи и да заличи магията ти. Искам те на крака, когато срещнеш славната си съдба.
Това не звучеше добре. Когато отвори очи, Магнус видя Шинюн да стои пред него. Беше облечена в снежнобяло, със сребърна бродерия на яката и ръкавите.
— Славната ми съдба? — повтори той. — Винаги е славна съдба. Забеляза ли го? Никой никога не говори за посредствени съдби.
— Не — отвърна Шинюн. — Моята съдба ще бъде славна. Ти не заслужаваш слава. Основал си този култ на шега. Карал си ги да погаждат шеги и да целят болните. Взел си името на Асмодей на присмех.
— Присмехът е най-добрата употреба, която открих за името му — измърмори Магнус.
Гласът на Шинюн беше яростен.
— И двамата би трябвало да сме верни на Асмодей. Той прояви такава благосклонност към теб. Ти не си достоен за него.
— Той не е достоен за мен — отбеляза Магнус.
Шинюн изкрещя:
— Уморих се от безкрайните ти подигравки и неуважение. Дължим на Асмодей живота си. Никога няма да бъда като теб. Никога няма да предам своя баща!
— Своя баща? — повтори Магнус.
Шинюн не му обърна внимание.
— Бях погребана от пет дни, когато „Алената ръка“ ме избави. Казаха ми, че Асмодей ги е изпратил да спасят дъщеря му. Хората на баща ми ме спасиха, защото баща ми винаги бди над мен. Смъртното ми семейство ме предаде и аз ги убих. Асмодей е единственият, който ме обича, и единственото, което имам да обичам. Аз превърнах „Алената ръка“ от подигравка в реалност и ето че настъпи моментът да унищожа последната обида. Време е да премахна теб. Великата отрова. Ще те убия заради обидите към Асмодей. Ще пожертвам безсмъртния ти живот пред него и ще го отприщя в този свят, и ще седя до него до края на вечността като негова обичана дъщеря.
— Да, като стана дума за това — подхвърли Магнус. — Ако притежаваше могъществото на Принц на Ада, щях да го забележа.
— Ако който и да било магьосник притежаваше могъществото на Принц на Ада, вече щеше да властва над този свят — каза Шинюн нетърпеливо. — Всички магьосници са деца на Асмодей, ако докажат, че са достойни за това. Ето на какво ме научи „Алената ръка“.
— Значи, ти си… осиновила Асмодей? Или той е осиновил теб?
Магнус я погледна. Не беше във възторг от това, че е в тъмница. Още по-малко го възторгваше перспективата за безславната му съдба.