Ала все още не можеше да я мрази. Все още разбираше защо е това, в което се бе превърнала, силите, които я бяха оформили, виждаше сенките, които собствените му ръце хвърляха върху миналото ѝ.
— Не ме гледай по този начин! Не искам съжалението ти. — Шинюн пристъпи напред и сключи пръсти около гърлото му. Магнус се задави и започна да се задушава… Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими. Можеше да умре, ако бъдеше лишен от кислород. — Никога не си бил достоен — прошепна тя, докато Магнус се бореше за въздух. — Хората ми никога не би трябвало да те последват. Баща ми никога не би трябвало да те удостои с почести. Твоето място ми принадлежи.
След един миг Шинюн явно осъзна, че е на път да удуши онзи, когото възнамеряваше да принесе в жертва на така наречения си баща.
Пусна го и Магнус падна тежко назад във веригите си, давейки се, докато въздухът нахлуваше в дробовете му.
— Защо? — Той се закашля. — През цялото време, докато ни помагаше, всъщност си ни водила към този капан. Защо просто не ме отвлече в Париж или във влака, или при всички други възможности, които имаше? Защо разигра целия този театър?
— Алек. — Шинюн изрече името така, сякаш беше отрова. — Всеки път, когато бях близо до това да се добера до теб, той ми попречваше. Бях те хванала натясно на Пазара на сенките в Париж, когато той се появи на уличката. Във влака те държахме в ръцете си, докато той не започна да посича демоните ми като житни класове. Алек се разправи с глутницата демони раум и по-голямата част от рояка ненаситни. Всичко, което остана, бе осакатената ми майка на демонско люпило. Не можех да ѝ имам доверие да довърши работата, а не можех да рискувам отново да те изгубя. Реших, че трябва да се държа колкото се може по-близо до теб.
Смехът ѝ бе различен от всеки смях, който Магнус бе чувал от нея досега. Беше жесток, глух и горчив.
— Научих се да се преструвам много добре през вековете в служба на баща ми. Лицето ми е истински дар, та да мога му служа по-добре. Хората не могат да видят какво изпитвам наистина. Виждат върху маската на лицето ми онова, което искат да видят, и през ум не им минава, че под нея аз съм истинска. Давам им онова, което искат да видят, и им казвам онова, което искат да чуят. Само че ловците на сенки не искат нищо от мен, а единственото, което подейства върху теб, бе да те накарам да ме съжаляваш. Толкова ненавиждах да го правя, толкова ненавиждах теб и все пак не можех да престана да те държа под око, да те защитавам, винаги нащрек. Дадох си сметка, че единственият начин да се справя с теб, е като преди това те отделя от Алек Лайтууд.
Магнус си спомни съжалението си по-рано днес за това, че Алек се бе почувствал длъжен да отиде в Института. Сега изпитваше единствено благодарност. Алек щеше да бъде на сигурно място там, а той можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.
Шинюн щракна с пръсти и няколко мъже влязоха в килията.
— Заведи го в Рова, Бърнард — нареди Шинюн.
— Недей да ме водиш в Рова, Бърнард — каза Магнус. — Ненавиждам думата „ров“. Звучи зловещо и мръсно. Освен това, здравей, зли последователю на култа Бърнард!
Злият последовател на култа Бърнард го изгледа подразнено. Той беше тънък като върлина, с тъмна коса, пригладена назад по начин, който подчертаваше заострената му брадичка и снопчетата косми върху нея, и се опитваше да изглежда властен. Свали железните окови от ръцете на Магнус с ненужна сила. Неподкрепян от веригите, Магнус се плъзна на земята. В този миг дори Бърнард представляваше сериозна заплаха за него. Заповяда си да се изправи, но това бе всичко, на което беше способен. Чувстваше се немощен, замаян и напълно лишен от магия.
Шинюн не беше поела никакъв риск с отровата. Очевидно искаше Магнус да няма никакъв шанс в Рова.
— Само още нещо — каза Шинюн и звучеше така, сякаш се усмихва.
Тя пристъпи по-близо до Магнус.
— Заведох те на място, където не можеш да получаваш обаждания. Направих телефона ти неизползваем. И се свързах с Алек от твое име. — Тя се усмихна. — Заложих капан и за двама ви. Алек Лайтууд много скоро ще бъде мъртъв.
Магнус можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.
Мрачна експлозия изригна в ума на Магнус, оглушителен рев на агония и ярост. Ярост, каквато много рядко си позволяваше да изпитва. Ярост, която идваше от баща му. Той се хвърли към Шинюн. Бърнард и останалите от култа сграбчиха ръцете му, задържайки го назад, докато той се бореше. Сини искри, слаби и бледи, се появиха на върха на пръстите му.
Шинюн го потупа по лицето, жест, почти достатъчно силен, за да е плесница.