— Моят приоритет е Магнус — заяви Алек.
Знаеше, че Хелън просто се опитва да постъпи правилно. Спомняше си собственото си огромно раздразнение, когато неговият парабатай бе започнал да следва едно момиче в най-различни умопобъркани, предизвикващи смъртта мисии. Усещането беше съвсем различно сега, когато той се намираше на мястото на Джейс.
— Алек — каза Хелън. — Знам, че не искаш да навлечеш неприятности на Магнус…
— Ще отида без вас, ако се налага — прекъсна я Алек.
Не можеше да се върне в Института. Като за начало не искаше да отговаря на цял куп неудобни въпроси — ако се усъмняха, можеха да изпратят някой да донесе Меча на смъртните, за да го накарат да каже истината. А и нямаше време за нищо от това; беше сигурен, че Магнус вече се намира в опасност. Трябваше да опази тайната на Магнус и нямаше време за губене.
Щеше му се Ейлийн и Хелън да дойдат с него, но дори не знаеше как да ги помоли. Не можеше да поиска подобна вяра от тях. Не беше сторил нищо, с което да я заслужи.
— Разбирам, че искаш да го защитиш — каза Хелън. — Ако не е виновен, аз също искам да го защитя. Ние сме ловци на сенки. Ала най-добрият начин да го защитим и да победим „Алената ръка“ е, като използваме всеки ресурс на наше разположение.
— Не — каза Алек. — Не разбираш. Помисли си за семейството си, Хелън. Би умряла за тях, знам. Аз бих умрял за моето семейство… за Изабел, за Джейс. — Той изпусна дъха си. — И за Магнус. Бих умрял и за него. Би било привилегия да умра за него.
Отскубна се от хватката на Хелън и се отправи натам, накъдето го водеше проследяващата руна. Ейлийн се втурна и му препречи пътя.
— Ейлийн — заяви той разпалено. — Няма да рискувам живота на Магнус. Няма да отида в Института, няма да чакам подкрепления. Отивам да намеря Магнус. Махни се от пътя ми.
— Не те спирам — каза Ейлийн. — Идвам с теб.
— Какво? — възкликна Хелън.
Отговорът на Ейлийн не прозвуча особено убедено, но беше твърд.
— Имам доверие на Алек. Аз съм с него.
Алек не знаеше какво да каже. За щастие, нямаше време да обсъждат чувства. Кимна на Ейлийн и те се втурнаха през поляната към пътеката.
— Почакайте — каза Хелън.
Ейлийн се обърна към нея. Алек едва погледна през рамо.
Хелън беше затворила очи.
— „Отиди в Европа, Хелън — казаха. — Не може цял живот да бъдеш такъв домошар, Хелън. Махни се от Лос Анджелис, попий малко култура. Може би дори си хвани гадже.“ Никой не каза: „Един култ и демоните му ще те преследват из Европа, а после един умопобъркан Лайтууд ще те поведе към гибел“. Това е най-ужасната година в чужбина в историята.
— Е, предполагам, че ще се видим отново някой път.
Ейлийн изглеждаше съкрушена.
— Аз си тръгвам — каза Алек.
Хелън въздъхна и направи отчаян жест със серафимската си кама.
— Е, добре, умопобъркани Лайтууд. Води. Да вървим да спасим твоя мъж.
Глава 24
Прокълната дъщеря
Ровът се оказа вече съществуваща част от вилата, а не нова добавка от култа: кръгъл каменен амфитеатър под нивото на земята. Каменни тераси се спускаха към тревиста кръгла поляна в средата му, където беше издигната сцена от груби талпи. По две срещуположни каменни стълбища се стигаше до поляната долу и до терасите, върху които бяха подредени дървени пейки. Сцената беше празна, ако не се брояха няколко странно посадени лунни цветя в пресичащи се редици. Повечето от тях сигурно бяха смачкани от дървената сцена. Последователите на култа нямаха никакъв респект към тежката работа на градинаря, помисли си Магнус.
Дългите пейки бяха пълни с членове на култа. Всички места бяха заети, а зад тях продължаваха да прииждат още хора. Магнус си каза, че ако му е писано да се превърне в представление, поне беше препълнено със зрители.
Последователите на култа седяха мълчаливи и неподвижни по местата си. Бяха облечени еднакво, с отвратителни шапки федора и с бели костюми, с бели ризи и бели вратовръзки. Сметките им за химическо чистене сигурно бяха астрономически.
Двамата мъже, които наполовина го ескортираха, наполовина влачеха, го смъкнаха по стъпалата и го хвърлиха грубо на поляната до сцената. Магнус се надигна, помаха на тълпата и се поклони театрално.
Не искаше да умре в този банален ров, заобиколен от бледите призраци на минали грешки, но ако трябваше да умре, възнамеряваше да го направи със стил. Нямаше да позволи тези хора да го видят как пълзи.
Шинюн пристъпи на поляната, облечена с дрехи, звезднобели в мрака на нощта, и посочи към него. Бърнард, който идваше след нея, вдигна меча си.