— През двете седмици, докато пътувах насам, спях в колата. А преди това — на дивана на Джейкъб. Уверявам те, прахолякът не е проблем. — Той става и прибира стола си до масата. — Благодаря за предложението, но трябва да вървя.
— Значи утре сме на лов? — пита Скарлет.
— Може би. Да си кажа право, мисля, че утре цял ден ще трябва да се оправям с къщата. Да наследиш такава грамадна къща изглежда чудесна идея, докато не си дадеш сметка, че трябва да стягаш покрива и всичко останало. Представям си как старият Рейнолдс си мре от смях в старческия дом, ако изобщо помни, че ми я даде.
Двете със Скарлет се усмихваме едновременно. Старият Рейнолдс — човекът, който се грижеше за нас, който научи Скарлет на всичко, което бе нужно, за да започне да ловува, човекът, който ни отгледа след нападението, когато майка ни отсъстваше — сега той беше с алцхаймер и едва разпознаваше хората, които отиваха да го посетят. Болезнена бе мисълта, че той, който представляваше истинска енциклопедия на информацията за фенрисите и за гората, сега не помнеше собственото си име. Но ние се усмихваме, както и Сайлъс, защото подобни неща ще те разплачат, ако не се отнасяш шеговито към тях.
Сайлъс се обръща към мен и продумва:
— Благодаря за вечерята, Роузи.
— Пак заповядай — отвръщам.
Той ни маха с ръка и си тръгва; след секунди чувам двигателя на колата му, която потегля по алеята. Скарлет сяда до мен и известно време не проговаря. Аз избягвам погледа й. Това, че съм леко замаяна от Сайлъс, не означава, че съм забравила колко съм й ядосана.
— Стига де, Роузи. Не ми се сърди.
Не отговарям нищо. Душевадеца скача в скута ми, аз го чеша под брадичката и той избухва в гръмогласно мъркане.
— Не можах да се удържа — казва чистосърдечно Скарлет и преплита пръсти.
Гласът й е по-мек от обичайния. Въздъхвам, оставям котарака на пода и се обръщам, за да отида в спалнята си. Сестра ми знае, че ще й простя. Че винаги ще й прощавам. Нямам друг избор. Това е едно от нещата, които просто са задължителни, когато някой ти е спасил живота.
Глава 3
Скарлет
Събуждам се на зазоряване, макар че съм си легнала едва към четири сутринта. Лежа по гръб и гледам избледнелите цветни тапети, проследявам тънката линия от сини камбанки от пода до тавана. Не съм ги избирала аз. Това е стаята на майка ми и я намирам доста провинциална и кукленска за моя вкус. Въздъхвам и се опитвам да заспя отново, но знам, че няма смисъл. Винаги са ми стигали три часа сън. Ако спя по-дълго, ми се явяват кошмари. По-точно не кошмари, а проблясъци от миналото. Фенрисът разбива вратата ни. Баба ми крещи на немски. Усещането от зъбите му върху ръцете, краката, лицето ми.
Подобно нещо всекиму би докарало безсъние.
Обръщам се в леглото и бърча нос. Ще трябва да се изкъпя пак. Все още усещам миризмата на фенриса по себе си. Замислям се, че всъщност не съм сигурна дали мирисът наистина се усеща, или просто по някакъв начин ме преследва.
Да, фенрисът. Единственото, което ме мъчи повече от това, че съм разсърдила Роузи, е, че ще трябва да й се реванширам, задето съм я засегнала. Иначе нещата няма да са наред. Трудно е да се обясни, но когато тя е сърдита, се чувствам, сякаш някой ме е сглобил неправилно, като рафт книги, обърнати наопаки. И все пак не мога да не се държа покровителствено. Не мога да се отърся от представата как Роузи прави малка грешка. Едно подхлъзване и всичко е свършено. Какъв ловец щях да бъда, ако не успеех да опазя единствения останал жив член на своето семейство?
Именно затова ловувам — за да убивам чудовищата, които унищожават живота и съсипват семействата. Не знам кога ще свърши всичко това — всъщност няма финална линия, освен ако по някакъв начин не убия всички фенриси на света. Звучи като мечта да спечеля джакпота от лотарията, но все пак е мечта. Да няма повече мрак… повече страх.
Спускам крака на пода и минавам на пръсти по износените дъски на дюшемето, като прескачам онези, които знам, че скърцат. През малкото осмоъгълно прозорче в дъното на коридора се процежда синьовиолетова светлина. Тя хвърля сенки от гредите на тавана и от дръжките на вратите, които изпъстрят пода подобно на горска пътека. Къщата тъне в тишина, но в храстите отвън вече се обаждат първите птички, а в далечината се долавя приглушеното трополене на стада добитък. Обичам това време сутрин, когато у дома сякаш си скрит зад някаква тайна завеса посред хълмистите южняшки пасища.
Прокрадвам се по-близо до вратата на Роузи, като прекрачвам Душевадеца. Той опира гневно ноктеста лапа в крака ми, целият зъби и сива козина. Аз се отръсквам от него и той се оттегля с негодуващ вид. Поспирам с ръка на дръжката на вратата.