Едно, две, три.
Отварям рязко вратата, дори я оставям да се удари в стената отзад. Хвърлям се вътре, в последния момент скачам и връхлитам върху Роузи в нейното малко легло. Тя изпищява и сяда с разчорлена коса и полуотворени очи, притиснала розовото одеяло към гърдите си.
— Какво правиш, по дяволите? — пита замаяна, пада обратно на възглавницата и се завива презглава.
— Поднасям извинението си за… ъъ… онова, което стана снощи.
— Със скок отгоре ми? Такова извинение е пълна глупост.
— Не, това не е извинението, това съм аз, досадната ти по-голяма сестра. Извинението е… да си направим днес киновечер. И ти да избереш филма.
Роузи се изправя и ме гледа изпитателно.
— Който филм поискам?
Стискам устни, за да скрия отвращението си от предвиждането за възможния избор на Роузи. Тя обича любовни филми. За мен те са чиста загуба на време.
— И ще ме оставиш другия път да ловувам сама? — добавя тя.
— Обещавам… обещавам да се опитам.
Роузи подбелва очи, но и двете знаем, че това е максималното, което мога да изцедя от себе си.
— Добре. Но ще обещаеш също, че няма пак да си излезеш насред филма.
— Обещавам.
— И ще обещаеш, че сега ще напуснеш стаята ми и ще ме оставиш да си доспя като нормален човек — казва тя и се размазва обратно под завивките.
Смея се и се оттеглям, а в същия момент Душевадеца скача върху леглото и се нагнездва в краката на Роузи. Захлопвам вратата с трясък и се кикотя, като чувам нейния гневен вой. За какво са по-големите сестри? Прекатурените книги на етажерката вече са изправени и мога да продължа сутринта си.
Вмъквам се обратно в стаята само колкото да си нахлузя дънките и да вържа косата си на опашка, след което се спускам на долния етаж и излизам през задната врата.
Задният ни двор граничи с обрасло с висока трева пасище за добитък и се състои основно от зеленчукова градина, за която двете с Роузи се опитваме да се грижим. Оглеждам почвата. Наближава време да се сади зеленият грах, което според баба ми трябва да се прави на лунна светлина. Не съм сигурна, че има някакво значение, но все пак ще го направя. Винаги ни е било трудно да разберем кога Ома Марч ни предаваше някаква мъдрост и кога просто ни разказваше приказки. Неведнъж бе замествала приказката преди сън с история, вдъхновена от книгите й по философия, или със стихче, предназначено да ни помогне да научим немски език. Ние попивахме всичко, без да разбираме, че тя ни преподава.
С немския така и не напреднах по-далеч от няколко фрази, но отделни философски откъси останаха запечатани в паметта ми. Декарт, Хюм, Платон… Поглеждам с премрежени очи към слънцето. Най-любима ми беше една история, която тя ни разказа няколко пъти, преди да разбера, че това не е просто приказка.
— Имало едно време — подхвана Ома Марч, напевният й глас изпълваше стаята, която деляхме с Роузи. — Имало едно време един човек, който живеел в пещера…
— Как се е казвал? — прекъснах я аз.
— Няма значение.
— Не може да си е нямал име!
— Добре, казвал се Джон. И живеел в пещера заедно със сестра си Мери — продължи баба ми, а ние с Роузи се сгушихме една до друга под вълненото одеяло. — Джон и Мери били родени в пещерата и живеели там през целия си живот: Те винаги оставали чак в дъното на пещерата в почти пълен мрак, защото, щом пробвали да излязат, винаги виждали грамадни черни чудовища по стените. Джон и Мери не знаели, че чудовищата всъщност били сенки.
— Защо са се плашели от сенките? — попита Роузи.
— Защото не знаели, че чудовищата са просто сенки, Schatz. Мислели, че са истински живи чудовища, които ще ги наранят, ако се приближат до тях. Както и да е, един ден баба им дошла в пещерата. Тя хванала Джон и Мери за ръцете, завела ги при чудовищата и им обяснила, че те са само сенки, като тези по стените тук — каза Ома Марч и посочи далечната стена на стаята, върху която клоните на растящата отвън мирта хвърляха пръстоподобни отпечатъци. — След това — продължи тя — баба им ги завела отвън, на ярката слънчева светлина. От нея очите ги заболели и започнали да парят, защото от толкова време живеели в пещерата и никога по-рано не били виждали слънцето. Всъщност болката била толкова силна, та Джон решил, че сигурно сънува. Решил, че слънцето и сенките са сън, а пещерата и чудовищата са истински. И той се върнал тичешком в пещерата, сигурен, че баба му прави някакъв номер. Но Мери останала отвън и макар да я боляло, изчакала, докато очите й свикнали с ярката светлина.