И така, schatzi, кой направил по-мъдър избор? Джон, който отказал да повярва в слънчевата светлина, защото била нова и непозната, или Мери, която изчакала очите й да привикнат към нея?
Разбира се, тогава не си давах сметка, че Ома Марч ни говори за Платон, но приказката завинаги промени начина, по който възприемах слънчевата светлина. Погледнах надолу към своята сянка над лехите с моркови, които с Роузи бяхме засадили преди няколко седмици. Дори и в очертанията на сянката можех да видя изпъкналите белези по ръцете си. Белезите са моята светлина. Аз знам истината за фенрисите, докато толкова много хора все още живеят в пещерата в блажено пълно неведение.
Боже, как им завиждам понякога за свободата да си живеят, без дори да подозират за чудовищата, стаени сред тях. Но аз не мога да бъда Джон. Как бих могла да се престоря, че слънчевата светлина не съществува, след като вече е отнела толкова много от мен?
Не съм глупава — давам си сметка от какво се отказвам. Отначало беше просто стремеж да убия всички вълци в Елисън. Когато това стана, с Роузи започнахме да лагеруваме из околните градчета, а понякога предприемахме нощни екскурзии до Атланта, за да ги избиваме там. Колкото по-далеч отивахме, толкова по-успешен беше ловът — докато те не се върнаха в Елисън. Вдишвам дълбоко, та хладният утринен въздух да изпълни дробовете ми, след което се прибирам в къщата.
Спирам, когато комарникът на вратата се захлопва зад гърба ми. Нещо се е променило. Бърча вежди и оглеждам антрето, наострила сетива. Ето — вратата на стаята на Ома Марч е открехната.
Пристъпвам напред с напрегнати мускули, готова за всичко, което може да се спотайва оттатък. Хващам нож от поставката в кухнята и се прокрадвам, приковала поглед върху дръжката на вратата. Хващам я и изчаквам за момент да чуя звука от хрипкавото дишане или да доловя мъртвешкия мирис, който да ми подскаже, че оттатък има вълк.
Нищо. Нито звук, нито мирис, няма какво да сторя, освен да отворя вратата и да съм готова за битка.
Стягам се. Броя до три. И блъсвам вратата.
Роузи изпищява, като ме вижда, и спира устрема ми.
— Божичко, Скарлет, изкара ми ангелите.
Поемам си дъх с разтуптяно сърце и свалям кухненския нож.
— Душевадеца гонеше някаква играчка ей тук — пояснява кисело тя и сочи с босия си крак мястото. — Не съм искала да те уплаша.
Тръсвам глава, косата ми лепне по запотеното чело.
— Няма нужда да обясняваш. Къщата е и твоя, можеш да ходиш, където си искаш — отвръщам и се усмихвам, доколкото мога. — Освен в моята стая, разбира се.
— Защо, ще ме намушкаш ли, ако вляза? — шегува се тя, а аз оставям ножа върху нощното шкафче на Ома Марч.
— Може би.
Роузи се смее, но в смеха й звучи меланхолия. Тук е трудно истински да се засмееш. Стаята е като гробница, пълна с прах и джунджурийки, с тежък застоял въздух. Всички щори са спуснати, леглото е оправено, дрехите са сгънати в чекмеджетата. Ние не влизаме тук, поне не често. Сега Роузи е седнала върху хлътналия дюшек на Ома Марч, стиска в ръка някаква снимка в сребърна рамка и ме гледа с поглед на сърна, която се чуди дали да побегне.
Присядам до нея и надзъртам през рамото й, за да видя какво разглежда. Това е черно-бяла фотография на нашите майка и баба, правена буквално седмици преди майка ни да избяга с един пътуващ цирк. Кой би си помислил, че провинциалното момиче от Джорджия ще стане звезда на трапеца? Снимката е сякаш огледало — с Роузи поразително приличаме на майка си. Тъмна коса, тревистозелени очи, тънко изписани вежди, прави гърбове.
— Обичам тази снимка — споделям аз. — Тя е отпреди… отпреди да започнат да се карат и мама да излиза с мъже.
Това беше меко казано. Не е тайна, че двете с Роузи най-вероятно сме от различни бащи. Всъщност подозираме, че някъде може да имаме и още някой брат или сестра, но тъй като мама не се е прибирала повече от две години, няма как да сме сигурни. Тя се върна след нападението над нас, но не можа да го понесе да понесе смъртта на Ома Марч, да понесе дори вида на моите белези… Беше по-лесно да изчезва от града за седмица, за месец, за цял сезон, а сега и с години. Да остави дъщерите си да носят сами бремето на смъртта.
Роузи въздъхва безрадостно.
— Няма ли вече да започнем да разпродаваме нещата от тази стая?
— Още не — отвръщам. — На тавана има доста работи на мама, първо трябва да се отървем от тях.
С Роузи сме продавали какво ли не, за да изкараме някакви пари, като се започне от зеленчуци и се стигне до стенни часовници. Веднъж тя опита да работи в закусвални, но не е възможно да работиш и ловуваш едновременно. Имахме заделени пари за колеж, ала скоро след смъртта на Ома Марч мама ги изхарчи за пиене и наркотици. Почти не сме докосвали тази стая, макар и двете да знаем, че един ден ще трябва да избираме дали да запазим нещата в нея, или да преследваме фенриси. Естествено, ще изберем лова, той е наша отговорност сега, когато сме извън пещерата.