Но поради това няма да ме заболи по-малко да гледам как нещата на мъртвата ни баба изчезват. Ами ако си изгубя паметта като стария Рейнолдс? Ще има ли нещо останало от Ома Марч, което да ми напомня, че тя въобще е съществувала? Да ми напомня защо съм се посветила изцяло на лова?
— За мен не е от особено значение всичко това, бездруго не мога да си спомня повечето от тези неща — казва Роузи. — Просто някак знам, че са важни.
— Важни са — леко се притискам до нея аз. — Точно защото не можеш да си спомниш.
Роузи свива рамене. Тя протяга босия си крак и отмята с пръсти ъгъла на тъканата синьо-бяла черга. Аз извръщам очи. Тази черга е единственият предмет в стаята, който не е сложен тук от Ома Марч. Трябваше да я купим, за да покрием ръждивокафявото петно, което никаква гореща вода или белина не можаха да премахнат. Аз не обичам да го виждам, но Роузи отмята чергата всеки път, когато сме в стаята, сякаш видът на мястото, където се бе събрала локвата кръв — и моя, и на фенриса, и на Ома Марч, — можеше да й напомни по-ясно нападението. Според нейните думи то й се губеше в мъгла. Помнеше само звяра, неговия скок, зъбите му.
Аз помня повече. Нямах нужда да гледам петното, за да си спомня отново звука от зъбите му, когато пробиха стомаха на Ома Марч. Или чувството, че виждам с дясното си око за последен път, вида на закривените нокти, посегнали към лицето ми, взрива от болка. Бясната жажда за мъст, която се надига в мен, желанието аз да бъда последното, което чудовището някога ще види. Мъглата от червена кръв и пурпурна ярост, която ме промени завинаги. Изчаквам да чуя лекото шумолене на чергата, падаща обратно на мястото си, преди да погледна отново сестра си. Всичко в тази стая боли, сякаш с всяко завъртане на дръжката на вратата се отваря някоя от старите ми рани.
— Съжалявам — прошепва тя.
Става от леглото и слага снимката обратно на нощното шкафче, точно на мястото й. Аз се изправям и заглаждам покривката на леглото там, където бяхме седели, после я следвам към вратата. Тя я затваря безшумно, сякаш вътре има някой, когото не желае да обезпокои.
— Защо не отидеш до града да вземеш някой филм за довечера? Трябва ни и още марля — казвам аз и отварям вратата на хладилника. Роузи кима и изважда тенекиената кутия. Заравя пръсти през няколко пласта курабии и измъква найлонов плик, пълен с двайсетдоларови банкноти. Взима две и връща останалите на мястото им. — И си вземи ножовете.
Роузи ме поглежда скептично, но пристяга на кръста си колана, в който са затъкнати ловните ками. Знам, че досаждам с прекомерната си грижовност. Но също знам, че фенрисите са навсякъде.
Глава 4
Роузи
От цялото семейство майка ми е единствената, която се е научила да шофира, и при всичките и недостатъци трябва да призная, че донякъде й се възхищавам затова. Ома Марч беше твърдо убедена, че колите са пари на вятъра и след като тя си отиде, Скарлет също възприе това виждане, така че аз съм привикнала да изминавам дълги разстояния пеша. Центърът на Елисън е само на половин час път с кола, но на поне два часа пеша и с автобус. Та крача по чакълестия път с две платнени пазарски торби — от горчив опит знам, че найлоновите понякога се късат при по-дълго носене.
Хълмовете и пасищата, заобикалящи нашата къща, са самото определение за „шир“. Всичко се е ширнало до безкрай — дърветата преливат в горите, хълмовете — в хоризонта, планините — в облаците. Изглежда, че нищо не свършва, сякаш сме кацнали върху най-облата част на земята. Когато по телевизията има предавания за градове, пустини или шеметни върхове, чувството е почти сякаш тези места е невъзможно да съществуват — нищо не може да е толкова назъбено, толкова равно или пък толкова остро. Няколкото ми откъслечни посещения в Атланта бяха дори още по-странни, сякаш се озовавах в книжка с приказки, която нямаше как да е истинска.
Подритвам камъче с върха на обувката си. Вече съм преполовила пътя до автобусната спирка. В редките случаи, когато отива в Елисън, Скарлет предпочита да ходи пеш, а не с автобуса. Казва, че като остане толкова дълго сред хора, те постепенно започват да я заглеждат. Веднъж някой дори й беше пъхнал визитка на кабинет за пластична хирургия. Хората не разбират, че Скарлет е тази, която е, именно заради белезите, заради ухапванията, раните и болката.