Като малки със сестра ми бяхме убедени, че първоначално сме били едно същество в корема на майка си. Вярвахме, че по някаква причина едната ни половина е решила да се роди, а другата е предпочела да остане. Тъй че сърцето ни е трябвало да се раздели на две, за да може Скарлет да излезе, докато аз съм се осмелила да се покажа на бял свят едва по-късно. За малките ни глави с къси плитчици това имаше смисъл — то обясняваше защо, когато тичахме през тревите или танцувахме и се въртяхме доста дълго в кръг, губехме представа коя, коя е и започваше да ни се струва, че помежду ни има някаква фина жива връзка, едно общо сърце, поддържащо еднакъв ритъм, изпомпващо една и съща кръв. Но всичко това беше преди нападението. Сега сърцата ни се свързват само когато ловуваме, когато Скарлет ме погледне с онова прекрасно вълнение, по-могъщо от всичките й белези, и после се втурне след вълка така, сякаш животът й зависи от неговата смърт. Аз винаги я следвам, понеже само тогава сърцата ни бият в идеална хармония, само тогава съм сигурна без никакво съмнение, че двете сме едно цяло, разделено на две.
Най-сетне стигам до спирката и поглеждам часовника си. Точно навреме, стига днес автобусът да се движи по разписание. Сядам върху тревиста бабуна и търся детелина с четири листа, с върха на единия от ножовете си ровя между стръкчетата. Чудя се какво ли прави Сайлъс в голямата си празна къща. Може да отида да го навестя… но автобусът пристига сред облак от прах и изгорели газове и отвява тази моя идея. Шофьорката ми отваря вратата и ме поглежда с любопитство. Забелязала съм, че всеки път се чуди откъде съм се взела, ала никога не пита. Непосредствено след нападението хората се притесняваха за нас, но присъствието на майка ни и на стария Рейнолдс беше достатъчно, за да ги успокои. Предполагам, и досега си мислят, че някой от тях ни наглежда. Ако изобщо мислят за нас.
Вътре има само няколко пътници и аз си избирам място по-назад. Четвърт час по-късно високите треви отстъпват място на прясно разорани ниви, следват разпръснати жилищни постройки и накрая сме в централната част на Елисън. Автобусът спира рязко, въздушната спирачка надава вопъл, после шофьорката отваря вратата и се обляга назад на седалката. Възрастна жена с плетиво слиза с накуцване, подир нея двойка пътници с вид на планинари, а най-сетне и аз също стъпвам на нагрятата улица.
Градът в никакъв случай не кипи от живот, но все пак няколко семейства бутат детски колички, а групички от жени на средна възраст разглеждат витрините. Елисън е от местата, където хората идват, за да се докоснат до късче от истинската Америка, макар след залез-слънце цялото градче да добива доста съмнителен облик. Ресторантите се превръщат в барове, кафенетата стават танцувални клубове и, разбира се, чудовищата излизат от бърлогите си.
Отбивам се първо в бакалията, там купувам яйца, мляко и фиде за рамен, трябват ми също брашно и сладкарски шоколад, за да опека курабийки за филмовата ни вечер. Следва видеотеката, а после и аптеката. Ще ми се да взема „Сватбата на най-добрия ми приятел“, но не искам да съм чак толкова жестока към Скарлет. В „Принцесата булка“ поне ще й допаднат бойните сцени.
Аптеката в Елисън по-рано беше малко семейно магазинче, но преди няколко години CVS5 лепнаха върху старата дървена фасада грамадното си червено лого и не след дълго го превърнаха в нещо като минимаркет с плъзгащи се врати и клиентски карти.
Минавам през секцията за превързочни материали и после се насочвам право към касата. Чудя се как продавачите още не са се обадили в полицията заради мен. Кой друг купува единайсет пакета марля на всеки две седмици? Но има няколко основни неща, без които ловецът не може: кислородна вода, разграждащи се хирургични конци и много марля, фенрисът умее да се цели в местата, които кървят най-много, тъй че е животоспасяващо да имаш под ръка нещо, с което да притиснеш раната. Бъркам в джоба си за двете смачкани двайсетдоларови банкноти.
Взрив от гръмогласен кикот отвлича вниманието ми, докато вървя към касата — до щанда с козметика са се скупчили няколко момичета на моята възраст. Те хвърлят кокетни погледи към касиера, докато пробват розови и пурпурни шишенца с лак за нокти, оглеждат изпънатите си пръсти срещу светлината и се хилят. Разпознавам една от тях — Сара Уоръл. Бяхме приятелки в прогимназията, преди да напусна училище няколко години след нападението. Не можех да оставя Скарлет вкъщи сама да тренира за сраженията с вълците, затова една година просто не се върнах в клас след лятната ваканция. Казах на приятелките си, че ще се явявам като частна ученичка, а после известно време отбивахме атаките на загрижени родители и социални служители, които идваха да ни проверяват. Помъчих се да запазя контактите си, но приятелите удивително бързо се превръщат в непознати, когато учебниците и училищните събития отпаднат от разговорите.
5
CVS — втората по големина (след Walgreens) верига от фармацевтични магазини в САЩ. — Б.пр.