Задържам се при ароматизираните сапуни по-дълго от необходимото, слушам разговора им.
— Този няма да подхожда на мънистата на роклята — казва оживено едно момиче с перфектно направени кичури на кестенявата коса.
— Не е нужно да подхожда. Ето, пробвай този, казва се „Втори меден месец“. О, или „Хавайска орхидея“! — предлага Сара, като нагласява очилата си.
Наблюдавам известно време внимателно момичето с кичурите, опитвам се да отгатна как изглежда тази рокля и къде ще я носи. Не е за абитуриентски бал — краят на учебната година още е далече. Представям си ги и четирите с дълги до земята рокли с цвят на хавайска орхидея в бална зала като от приказката за Пепеляшка. Ако нещата се бяха развили различно, дали сега и аз щях да обсъждам лакове за нокти?
Сара посяга към „Втория меден месец“ и погледите ни се срещат. По трепването на лицето й разбирам, че ме е познала. Може би трябва да кажа нещо. Да я попитам как е, дали ме помни, за какво събитие се подготвят. Усмихвам й се леко, изчаквам да видя дали ще разчупи леда и ще ми махне, или нещо подобно. Но не, просто и тя ми се усмихва, както вероятно би реагирала на всяка усмивка, и се връща към дискусията с приятелките си. Опитвам се да ангажирам вниманието си със сапуните, но продължавам да ги слушам — дори като шепот гласовете им достигат до мен.
— Мисля, че ходеше на училище с нас — казва тихо русата вляво от Сара. Другите отговарят нещо приглушено, после тя продължава: — Не помня. Но искам да имам като нейната коса. Мислите ли, че използва от шампоаните за обем?
— Сигурна съм. Макар че някой би трябвало да й обърне внимание относно дрехите. Кой носи такова розово? Да, сестра й беше онова момиче, дето го обезобразиха! — прошепва Сара, отговаряйки на нечий въпрос.
Обезобразеното момиче и неговата сестра. Знам, че би трябвало да се почувствам зле за Скарлет, която бе принизена до най-ниското стъпало, но ме залива вълна на самосъжаление. Обръщам се, за да не ги чувам повече. Какво ме е грижа за тяхното мнение? Те се интересуват от дрехи, партита и други глупави, суетни неща. Прокарвам ръка по редиците сапуни, преди да избера един с коралов цвят и силен дъх на цветя. Хвърлям го в кошницата си, където той издрънчава в бутилките с кислородна вода и кутиите с марля. Силните аромати се харесват на фенрисите. Те ги привличат, разпалват глада им. Фенрисът не се интересува дали си с лак „Втори меден месец“, чувам сякаш глас като на Скарлет. Напразни старания, хвърлени на вятъра.
Грабвам още няколко опаковки сапун, когато внезапно ме обгръща чист, тръпчив дървесен аромат, надделява над дъха на цветя. Познавам този аромат, макар той да не е от онези, които биха привлекли фенриса. Затаявам дъх, боя се да заговоря първа.
— Девойките явно обсъждат сестрите Марч — казва Сайлъс, приведен толкова близо до мен, че усещам дъха му на рамото си.
Странно искрящо чувство избухва в мен и аз се обръщам, неволно забивам кошницата в хълбока му. Няколко ластични бинта се изтърколват на пода и момичетата се откъсват от своя проблем за лаковете, за да се изкискат по мой адрес. Браво на теб, Роузи. Усещам как се изчервявам, докато се навеждам, за да събера бинтовете, а когато ръката ми докосва крака на Сайлъс, усещам как пламвам чак до шията. Успокой се. Това е просто Сайлъс. Изправям се и пускам една насилена усмивка, която се надявам, че не изглежда чак толкова глупава, колкото ми се струва.
Сайлъс ми се усмихва в отговор, очите му блестят и той посяга да поеме кошницата от ръката ми.
— Седмични запаси?
— Може да изкараме и цял месец с тях — отвръщам и се запътвам към касата.
Той ме следва с кошницата. Дишам бавно, опитвам да си върна нормалния ритъм на сърцето, а касиерът прекарва пакетите марля един след друг през четеца.
— Какво те води в града? — питам.
— Ами уроци по китара. Докато бях при чичо Джейкъб, се захванах да експериментирам с нови неща. Още преди да замина, исках да се запиша да уча китара, но така и не се наканих. Затова тази сутрин се стегнах и ето ме тук. Току-що приключих първия си урок.
— Виж ти, страхотно — и подавам на касиера двете двайсетачки.
Сайлъс се смее с нисък гърлен глас. Сара и приятелките й зяпат към нас, оглеждат го, сякаш е някакво блюдо със сладкиши, а мен — като че ли се канят да ме бият. Той дори не им обръща внимание, очите му са приковани в мен.