— Не чак толкова. След час и половина само дето пръстите адски ме болят и мога да свиря началото на Twinkle, Twinkle, Little Star6. При това бавно.
Сайлъс поема торбите с покупките ми и двамата излизаме от магазина. Сега улицата е по-оживена; хора с тениски, върху които е изписано името на град Елисън, окачват червени и зелени ленти по уличните лампи, това е подготовката за Ябълковия фестивал този уикенд.
— И все пак — подемам отново. — Уроци по китара. Иска ми се и аз да правех нещо подобно.
— В какъв смисъл? — пита той, докато чакаме на светофара.
Свивам рамене и извъртам лице към него.
— Просто нещо. Имам предвид, нещо различно от лова и от цялата тази върколашка история.
Сайлъс се засмива отново.
— Да, разбирам… и аз никога не съм си падал чак толкова по горите и върколаците, просто тези неща си вървят със семейството ми открай време. Колкото до лова… приятен ми е, но това не значи, че съм вързан за него. Върша това, защото така е правилно. Докато уроците по китара са за забавление.
— Предполагам… — сбърчвам чело аз.
Не мога да се сетя за никакъв аргумент, който да не показва Скарлет в лоша светлина, затова си затварям устата. Сайлъс кима към зеления светофар и леко слага ръка на кръста ми, за да ме подкани да пресечем. Докосването му запраща тръпки нагоре по гръбнака ми и отново ме обзема онова замаяно усещане. Тръгвай, Роузи, тръгвай. Не бъди глупава.
Когато стигаме до отсрещния тротоар, Сайлъс посочва с ръка няколко преки по-надолу.
— Мога да те закарам вкъщи, ако нямаш нищо против да изчакаш час-два. Трябва да прескоча до електрическата компания, да уредя да ми пуснат отново тока.
— Ами аз… — да прекарам два часа със Сайлъс в офиса на електрическата компания, а после още половин час по пътя към дома?
Разбира се, че искам. Искам, и още как. Но за какво ще си говорим? Колко време ще мине, преди да започна да се хиля като идиот? Аз мога да примамя фенрис — знам как да поклащам бедра, да се усмихвам похотливо, да пърхам с мигли, — но нямам представа как да не изглеждам като лигав имбецил пред Сайлъс Рейнолдс. Всъщност рядко виждам мъже, които не са фенриси. Откъде бих могла да се науча как да се държа?
— Не, няма проблем, ще хвана автобуса — отвръщам.
И май долавям как лицето му леко помръква.
— Добре, тогава поне да те изпратя до спирката? — пита той с нотка на надежда в гласа.
Аз кимам малко прекалено охотно.
Стигаме до края на улицата и заставаме под табелката на автобусната спирка. Измисли нещо да кажеш, Роузи. Каквото и да е.
— Довечера заповядай пак на вечеря у нас — изтърсвам.
Сайлъс поклаща глава.
— Много бих искал, но имам друга програма. Стари познанства от училище, такива работи. Очаква ме изискана вечеря в „Бъргър Кинг“ — казва саркастично. — Но ако поканата важи за друга вечер…
— Важи, разбира се. Среща с гадже, ясно — дразня го аз, надявайки се да не усети колко се е стъжнил гласът ми.
Естествено, че има среща. Сайлъс винаги е имал срещи. За разлика от братята и сестрите си, както и от Скарлет и мен, той успя да завърши гимназия и до последната година никога не е страдал от недостиг на дамска компания. Скарлет неизменно се вбесяваше от това, че той се шляе по гаджета, вместо да ходи на лов с нея.
— Не, изобщо не е среща с гадже — натъртва той, сякаш много държи да му повярвам. — С приятел от училище. Казва се Джейсън. Роузи, не мислиш ли, че ако имах среща с момиче, щях да избера някое по-приятно място от „Бъргър Кинг“?
Смея се с облекчение.
— Не знам. Преди да заминеш за Сан Франциско, винаги си имал приятелки.
— Не съвсем. Изгубих връзка със съучениците си година по-рано, след като завършихме и всички те постъпиха в колежи. Не си ли ме чувала как вия от самота нощно време? — побутва ме с рамо той.
— О — казвам тъпо аз. Явно не бях забелязала, но пък и по-рано никога не ме е занимавало как е Сайлъс Рейнолдс. — И защо загубихте връзка?
— Не знам — отвръща Сайлъс. — Явно не сме имали нищо общо.
Аз вдигам вежди.
— Напълно те разбирам.
— За щастие, изглежда, имам достатъчно общо със сестрите Марч, за да карам някак… дори без семейство и приятели.
— Е, ние сме ти приятели — възкликвам.
— А и семейство… един вид — добавя бързо той. Автобусът се задава иззад ъгъла и наближава с грохот към нас. — Така или иначе, Роузи, трябва да призная, че много повече те бива в готвенето от „Бъргър Кинг“, та донякъде съжалявам, че срещата ми, която всъщност не е среща, е тъкмо тази вечер. По-точно, че е с друг… в смисъл… както и да е.