Аз се усмихвам. Спирачките на автобуса изскърцват, вратата се отваря и вълната от климатика духва косата ми назад.
— Има за какво да съжаляваш, защото ще правя шоколадови курабийки. Иначе вечерята е само рамен — супа с фиде, така че почти нищо не губиш.
— Курабийки? По дяволите… — но го стряска нетърпеливият поглед на шофьорката. — Значи доскоро, нали, Роузи?
— Да — казвам тихо и внимавам да не се спъна, докато се качвам в автобуса.
Настанявам се на седалка близо до климатика и затварям очи, за да не го зяпам, докато потегляме.
Мога да готвя само осем неща, ако не броим сандвичите и супата рамен. Едно от тях е месното руло. Друго например са шоколадовите курабийки на Ома Марч. Натрошавам шоколада в една от нейните зелени стъклени купи и разбърквам съставките. Харесва ми да използвам кухненските й прибори — така се чувствам някак по-близо до нея. Скарлет не се мярка никаква, подозирам, че пак е излязла да тича. Май иска да стане бърза като фенрисите. Успех.
Привеждам се над фурната, за да видя как се пекат курабийките. Направила съм прекалено много. Толкова много, че вероятно ще мога да занеса някакво количество на Сайлъс.
Дали ще изглежда странно? Голяма работа, да занесеш малко курабийки на стар семеен приятел. Да, направи го още сега, преди да си се отказала.
Таймерът на фурната звънка, аз изсипвам тавата с горещи курабийки в кошницата и ги загръщам с кърпа. Вероятно няма да останат топли, но така поне изглеждат по-добре. Отбивам се в банята, за да си вчеша косата зад ушите и да си оправя ризата. Това е просто Сайлъс, напомням си.
Докато вървя към къщата му, едновременно се плаша и се надявам, че ще чуя колата му да се задава по пътя зад гърба ми. Той живее в гората, която започва някак неочаквано, пътят от слънчев и горещ изведнъж става сумрачен и хладен. Клоните се поклащат от вятъра и усещането е почти сякаш си под вода. Птичите гласове отекват от дърветата, всички с масивни стволове.
Къщата на Сайлъс изниква като замък, издигнат от самата природа. Гредите, обграждащи входната врата, целите са резбовани с реалистични изображения на мечки, зайци и костенурки, които сякаш някога са били живи животни, а сега са запечатани в дървото. Беше ги изработил един от братята на Сайлъс — Лукас, ако не греша, или пък Самюъл. Единия от тях го биваше с пушката, а другия — с длетото, но трудно можеше да се запомни кой, кой е. Личи, че къщата първоначално е била малка, но после стаите са се разраснали и разклонили на височина и встрани. Това беше правилото на стария Рейнолдс — ако искаш собствена спалня, направи си я. Най-горните стаи имат широки веранди, надвиснали към клоните, от перилата на някои от тях висят прости люлки от автомобилни гуми. Дори сестрите на Сайлъс, от които не би се очаквало да станат дърводелци, бяха принудени да влачат трупи за своите стаи, преди да ги отпратят в интернат. Аз едва успях да се запозная с тях: след смъртта на съпругата си старият Рейнолдс се уплаши от перспективата да отгледа сам трите момичета.
Колата на Сайлъс я няма пред къщата, но аз все пак почуквам на вратата. Никакъв отговор. Прокарвам длан по гърба на издяланата дървена мечка и слагам кошницата с курабийки на прага. Пооставам още секунда…
Тук има някой.
Чувам зад мен тихо дишане. Извъртам се и ръцете ми се стрелват към пояса с чувство на мигновена благодарност към Скарлет и нейната маниакалност винаги да си нося ножовете.
— Съжалявам, госпожице, не исках да ви уплаша — казва спокойно някакъв млад мъж.
Поглежда ме изпод тежките си клепачи и свива красиво оформените си устни. Той не е сам — зад него стои мълчаливо още един мъж на години, с изпито лице и посивяла коса, подобен на застаряваща филмова звезда. По-младият е облечен с артистично окъсана фланелка, а косата му е щръкнала като на рок музикант. Аз обаче съм мнителна — хората рядко идват толкова далече, освен ако не са инкасатори или фенриси.
— Не сте ме уплашили — излъгвам. Облягам се на един от дървените зайци и се опитвам да изглеждам естествено, обаче държа ръцете си близо до дръжките на ножовете. Ако наистина са фенриси, трябва да бъда подготвена. — Търсите ли някого?
— Може да се каже — отвръща младият. — Но в къщата май няма никого. — Той ми се усмихва любезно, прибира с ръка разрошената коса от челото си.
— Да, така изглежда — отвръщам предпазливо. — Защо не опитате по-късно?
— Да… да, това ще направим — казва по-възрастният. — Благодаря за помощта.