— Моля — отговарям малко припряно.
— Чакайте — пристъпва към мен по-младият, пъха стеснително ръце в джобовете си. — Дали поне да не ви изпратим до вкъщи? Тук изглежда малко опасно за само момиче.
— Ами… — поколебавам се. Очите му са красиви, със златист цвят, цвят на есенни листа. — Не, ще се оправя.
— Наистина, за нас няма да е проблем — намесва се по-възрастният.
Гласът му е плътен и гладък като гранит.
Стисвам зъби. На китката му забелязвам знак на глутница. Нещо кръгло, камбана може би? Татуировката на младия вероятно е скрита от кожените ленти с метални звезди, които носи на китките си, но не е ли и той от вълците? Никога не мога да ги разпозная незабавно, както умее Скарлет. Първо виждам човешкото същество и едва след това откривам вълка по белега на глутницата. А тя вижда вълка и само вълка.
— Добре. Разбира се, може да ме изпратите — отвръщам бодро.
Свивам рамене и отмятам коса, старая се да изглеждам безгрижна. Сега съм сама. Без Скарлет. Можеш да го направиш, Роузи. Сражавала си се с десетки вълци. Привлечи ги, подмами ги и после ги убий.
Слизам по стъпалата на къщата и поклащам бедра малко повече от обичайното; усмивката на по-стария фенрис става все по-отблъскваща, докато ме наблюдава. Реагирам точно както трябва — правя се на притеснена. Това подтиква животното да поеме инициативата, да ловува. Но когато младият прави крачка към мен, по ръцете ми полазват тръпки и аз наистина настръхвам.
— Защо сте дошли чак дотук пеша, още сте малка да шофирате ли? — пита той с по-гърлен глас от преди.
— На шестнайсет съм. А вие на колко сте? — отговарям, докато вървим заедно към пътя.
Старият фенрис се засмива гръмогласно, а очите на по-младия проблясват със злокобна игривост.
— На двайсет и една. А той е на четирийсет и девет.
— Голяма разлика за приятели — казвам.
Младият свива рамене, без да отвърне нищо. Стискам дръжките на ножовете толкова силно, че ръцете ми ще се схванат, но не мога да направя нищо, преди да са се преобразили.
Стигаме до пътя и се учудвам, че още не са предприели нищо. Ако ми се нахвърлят сега, ще се бием на открито. Не вярвам да искат да ме завлекат във високите треви, които обграждат тази част на шосето. За тях също е по-добре да ме нападнат тук, където не мога да се скрия.
— Госпожице? — обажда се единият от тях на няколко метра зад мен, гласът вече е толкова гърлен, че не мога да кажа кой от двамата.
Обръщам се рязко и виждам, че по-старият вълк е наполовина променен, елегантната посребрена коса е станала на мазни кичури сива козина, а сухите черти на лицето са се превърнали в мускулести челюсти и широко разположени охреножълти очи.
— О, боже… какво има? — заеквам аз.
— Приятелят ми не се чувства добре — отвръща младият фенрис и се доближава с надеждата да вкуси от моя страх. Доскоро привлекателното рокерско лице сега е разтеглено в стръвна усмивка, малко по-широка от естествената за човешко същество. Аз правя крачка назад и свивам ръце към кръста си, правя се, че треперя, докато скришом обхващам с пръсти ръкохватките на ножовете. — Сигурно е нещо от водата по тези места. Но знаеш ли кое ще подобри състоянието му?
— Кое? — питам плахо.
Младият фенрис се понася към мен като поток по пресъхнала земя. Носът му започва да обраства с козина и когато отваря уста, дъхът му вони с на разложение и смърт с такава сила, че почти се задавям. Той спира на две педи от мен и се навежда, траква с дългите си резци:
— Да те изяде, мила моя.
Той се променя с неуловимо движение, захвърля човешката си маскировка. Аз отскачам назад и измъквам едновременно ножовете, а старият вълк също се хвърля с вой напред. И двамата свеждат глави и ръмжат, с оголени зъби и вкопани в пръстта черни нокти.
Всичко застива — вълците, аз, вятърът. Никой не иска да направи първото движение.
В този момент от далечината долита познато боботене. Това е автобусът, който се връща по маршрута си. Двата фенриса и аз поглеждаме недоволни пътя. Никой не иска да се бие пред очите на пътниците; зверовете ще трябва да избират дали да разкъсат всички, или да избягат, а те мразят да бягат. Но не са и глупави.
Решението е взето — по-старият вълк се устремява към мен, оттласвайки се със задните крака. Аз се завъртам наляво, за да го избегна, протягам ръце така, че остриетата разцепват кожата му. Младият фенрис изръмжава нещо и другият му отвръща — разговор, който не разбирам. Възползвам се от разсейването и хвърлям по него ножа с точен прицел. Той се дръпва в последния миг, но все пак оръжието закача муцуната му достатъчно, за да разреже бузата и да оголи розовите мускули отдолу. Автобусът се чува все по-близо; всички знаем, че моментът е настъпил. Не мога да ги оставя да се измъкнат, Скарлет няма да ми го прости никога.