— О — рече, Ома Марч, погледна изненадано непознатия и махна престилката, под която носеше сини дънки.
— Добър ден, госпожо. Представител съм на „Ханау Ситрус Гроув“. Бихме искали да разширим бизнеса си, предлагаме цитрусови плодове по домовете. Плаща се при доставката след три до шест седмици. Да ви покажа ли нашия каталог?
— Цитрусови? Нещо като портокали? — попита Ома Марч с немския си акцент.
Тя махна на мъжа, той отвори бялата портичка и се запъти към жената с протегната за здрависване длан.
— Да, госпожо. Портокали, грейпфрути, мандарини — мъжът стисна ръка на Ома Марч, ръкавът на тъмносиньото му сако се дръпна и откри странен черен знак на китката.
Скарлет присви зелените си очи, за да го разгледа по-добре. Беше стрела, но не приличаше на татуировките на дърводелеца, който живееше надолу по пътя, а сякаш бе като оцветяване на самата кожа.
Ома Марч проследи погледа на Скарлет и изведнъж устата й се стегна в права линия. Въздухът замря. Искрящите очи на търговския пътник се замъглиха от същото зловещо изражение, както по-рано, когато бе погледнал Скарлет откъм пътя.
— Нямаме нужда, господине, благодаря — каза Ома Марч с внезапна твърдост в гласа.
Отначало никой не помръдна, което напомни на Скарлет за начина, по който кучетата стоят като вцепенени непосредствено преди да се сдавят. Търговският пътник облиза отново устни и изгледа Ома Марч няколко дълги секунди, после устата му взе да се разтегля в бавна пълзяща усмивка.
— Сигурна ли сте? — попита, докато тя затръшваше вратата.
Веднага щом резето щракна, тя се извърна към тях с пребледняло лице, на което очите се открояваха като бледозелени дискове. Скарлет се сепна, като видя баба си с такова непознато изражение. Близалката падна на пода.
— Versteckt euch!1 — прошепна дрезгаво Ома Марч и посочи припряно към спалнята си в дъното на къщата. — Скрийте се веднага!
Роузи заряза телевизора и стисна уплашено ръката на сестра си. Скарлет отвори уста да поиска от баба си обяснение, но преди да успее да намери думите, отвън долетя дрезгав гърлен вой. Кръвта на Скарлет се смръзна.
Ома Марч залости с трясък вратата с дървена греда, вдигна през главите им един от яркожълтите кухненски столове и подпря с него дръжката на бравата точно преди тя да започне бясно да мърда.
— Schatzi2, съкровища мои, няма да ви дам на него! — изломоти тя сподавено като молитва. После се хвърли към телефона и започна да набира. — Чарли? Чарли, един от тях е тук, отвън — зашепна трескаво Ома Марч на стария Рейнолдс, дърводелеца, който живееше надолу по пътя. — О, господи, Чарли, побързай — помоли го тя.
След това тресна слушалката и с цялата си тежест взе да тласка дивана, за да барикадира вратата и с него.
Отвън долетя поредният дрезгав вой, последван от неистово драскане по вратата.
Ома Марч извърна рязко глава към внучките си. Насълзените й очи гледаха умолително.
— Скарлет! Не се тревожи за мен. Вземи Роузи и се скрийте!
Скарлет кимна. Тя хвана сестра си за ръка, дръпна я в спалнята и затръшна вратата. Те се мушнаха в ъгъла между леглото и библиотечния шкаф на кълбо от преплетени ръце и крака и там притихнаха, вдишвайки прохладния аромат на перилен препарат и мускусния дъх на стари книги по философия. От другата стая се чуваше стържене, докато Ома Марч се бореше с дивана. Отново пресипнал вой, след това остър трясък и звук от пороя трески от вратата, посипали се по пода.
Ома Марч закрещя неистово на немски, но крясъците й бяха заглушени от грохота на събаряни и разбивани мебели, раздирана тапицерия, дрънчаща посуда. Скарлет прехапа долната си устна с такава сила, че тя прокърви.
И след това тишина — зловеща тежка тишина, която заля къщата и удави крясъците на участниците в „Познай цената“.
Сестрите се долепиха една към друга почти като огледални образи, телата им се притискаха толкова силно, че сърцата им сякаш станаха едно общо, туптящо помежду им. Роузи пъхна малките си пръстчета в гъстата черна коса на Скарлет и зарови лице във врата й. С едната си ръка Скарлет галеше успокоително главата на сестра си, с другата опипваше под леглото за нещо, каквото и да е, с което да си послужи, за да се отбраняват. Нещо по-сигурно от близалка. Тя потръпна, когато сянка препречи ивицата светлина под вратата. Най-сетне пръстите й напипаха под леглото гладката дръжка на ръчно огледало.
Оттатък вратата сянката замърда напред-назад, на всеки няколко стъпки се чуваше запъхтяно ръмжене и драскане с остри нокти по дъсчения под. Скарлет гледаше като хипнотизирана и се сепна, когато стъпките внезапно спряха. Сянката натисна дървената врата с такава сила, че сякаш щеше да я разцепи с тежестта си. Роузи изпищя, а Скарлет удари силно огледалото в нощното шкафче и го счупи. С треперещи пръсти извади от рамката най-големия къс стъкло.