Докато по-старият вълк клати глава, сякаш да отръска болката, младият притичва напред. Стрелка се ту от едната, ту от другата ми страна и докато се старая да го следя, губя равновесие. Той ме блъсва отляво тъкмо когато съм се привела надясно, и аз се удрям в земята с такава сила, че камъчета от чакъла се забиват в лицето ми, а под бедрото си усещам дръжката на ножа, който бях хвърлила. Преобръщам се по корем и виждам младия да кръжи около мен с разтворени челюсти. Измъквам ножа изпод бедрото си и замахвам нагоре. Той го избягва на косъм. Сядам на земята, междувременно вторият вълк се присъединява към битката, а облакът прах от автобуса вече наближава към нас.
Ставай. Ставай. Скачам и нанасям на стария вълк ритник отстрани по главата, после се извръщам тъкмо навреме, за да забия пета в гърдите на другаря му, който скача към шията ми. Сиво-синият покрив на автобуса се показва над хълма. Хайде, сега или никога. В главата ми звучат наставленията на Скарлет. Ако избягат, ще огладняват все повече, ще трябва да ядат, някой ще умре. Извъртам се към стария вълк и запокитвам ножа към него с цялата си сила. Той се забива в гърдите му с гадно жвакане и звярът се претъркулва настрани.
Младият надава сърдит вой, погледът му се мята между мен, умиращия фенрис и автобуса. Автобусът след минута ще е при нас шофьорът може би вече ни вижда от кабината си. Звярът изтраква челюсти към мен, след което скача в тревата. Чувам как тежките му лапи газят бурените и храсталака. Дали да се втурна след него, дали да го търся… не. Не мога да го настигна, той или ще ми избяга, или ще ме причака и ще ме нападне от засада. Мисли, Роузи, мисли.
Автобусът започва да забавя и забелязвам, че в сянката му се движи син хечбек — колата на Сайлъс. Източвам до падналия фенрис и измъквам ножа от тялото му. Не мога да си тръгна, докато не съм сигурна, че съм го убила. Хайде, умирай най-сетне. Червеникавокафявите му очи са вперени в мен, бълват омраза. Шофьорката на автобуса ме забелязва и очите й се разширяват при вида на момиче с вдигнат над главата нож, приведено над проснат на земята звяр. Погледът ми се стрелка към колата на Сайлъс. Двамата се виждаме в един и същ момент.
И тогава фенрисът изчезва. Той избухва в облак от черна сянка, която сякаш пищи на слънчевата светлина, преди да попие с негодувание в пръстта и камъните. Аз се мятам в гъстите треви в посока, обратна на младия вълк. Можех да го убия по-бързо, можех да довърша и двамата още в гората. Ами ако бях развалила прикритието ни? Ако шофьорката на автобуса ме беше познала и се обадеше на социалните служби? Всичко щеше да пропадне.
Скарлет ще ме убие.
Тревите свистят покрай мен и очите ми започват да сълзят както от яд, така и от болката от стеблата, които ме шибат в лицето. Клаксонът на Сайлъс свири зад мен и го чувам да ме вика, но не спирам. Прекалено съм засрамена дори да си помисля да го видя в момента. Той бърка за мен. Не съм пораснала изобщо, още съм същото глупаво момиченце отпреди една година.
Сърцето ми блъска в гърдите, а кожата ми лепне от пот, когато стигам отсрещния край на полето. Крача бавно към къщи, мъча се да овладея дишането си, бърша сълзите от бузите си. Би следвало да се гордея. Току-що съм убила първия си фенрис сама.
Освен това изпуснах още един, който сега се мъчи от глад, след като се е опитал да ме нападне.
Освен това допуснах да ме видят как ловувам.
Освен това съм жалка.
Промъквам се през задната врата и чувам с облекчение тъпите удари, с които Скарлет блъска боксовия чувал в превърнатото ни в тренировъчна зала мазе. Качвам се бързо по стълбите и се изхлузвам от мокрите и окървавени дрехи. След като най-после се озовавам под душа в банята, с Душевадеца, клекнал на пост на изтривалката пред вратата, се разплаквам. Приглушени, сподавени ридания на безсилие. Ще трябва да разкажа на Скарлет за фенриса, който изтървах. Да я предупредя за автобусната шофьорка и социалните служби, които може да потропат на вратата ни след някой и друг ден. Ще трябва да й кажа всичко и тогава тя ще ме нахока и ще настоява веднага да тръгнем на лов за втория фенрис. Изпитвам егоистичен яд, защото знам, че вечерта, за която взех филм и направих курабийки, сега ще отиде по дяволите. Боже, колко съм глупава.
Може да изчакам. Да не й казвам веднага. Да изгледаме филма довечера, да издебна, докато видя, че е в добро настроение, и после да излезем заедно на лов. Както сме правили винаги. Така гневът й ще се уталожи. Ако дойдат социалните, или ще се скрием, или Скарлет ще настоява, че мама е наблизо, ще ги залъжем… всичко ще се нареди.