Скарлет кимва сухо. Известно време никой не помръдва и само водата продължава да се стича по гърба ми и да капе по пода на банята. Накрая Скарлет ми хвърля още един студен поглед, завърта се и се оттегля буреносно по коридора.
— Съжалявам, че ти докарах неприятности — прошепва виновно Сайлъс. Гласът му е единственият звук, освен потрепването на капките по плочките. — Притесних се, като видях как побягна, и после си дадох сметка, че това вероятно е бил първият ти самостоятелен лов…
Поклащам глава.
— Все някога трябваше да й кажа.
— Обаче — заявява той, все още отвърнал възпитано очи — мисля, че се справи чудесно.
— Благодаря, Сайлъс.
Погледът му най-сетне среща моя и той го задържа върху лицето ми. Загръщам малко по-плътно хавлията.
— Моля. И съжалявам, че нахълтах така. Не съм… видял нищо, честна дума.
— Няма страшно — подсмихвам се.
Погледите ни остават сключени и малката баня сякаш ни притиска. Прехапвам устна, изпитвам нещо като притеснение и очакване, а Сайлъс се навежда към мен, все едно да затвори пролуката помежду ни.
Но изведнъж прочиства гърло и поглежда надолу.
— Ами в такъв случай… предполагам, ще се видим утре? — казва бързо.
— А, да, разбира се — отговарям и се отърсвам от вцепенението си. — Приятно прекарване на срещата.
— Вярно, Джейсън… Май закъснявам, но ще почака.
Гласът на Сайлъс е леко напрегнат. Той остава още секунда, след това се обръща и си тръгва, затваря внимателно вратата след себе си. Чувам го как въздиша, преди да тръгне надолу по стълбите.
Аз се отпускам на ръба на ваната, заравям пръсти в мократа си коса. Срамът отново ме облива като вълна, изпълва вените ми с безмълвни писъци, облекчавани само от лекото пърхане в сърцето ми, останало след Сайлъс.
Глава 5
Скарлет
Събуждам Роузи в шест сутринта. Тя изпълзява от леглото с подути и зачервени очи, а аз й давам зор, нетърпелива колкото може по-скоро да излезем на лов, за да довършим вълка, преди да е оставил подире си низ от мъртъвци.
— Яж — казвам, когато тя се свлича на кухненския стол.
Преди осем часа с нея е най-добре да се говори с едносрични думи. Побутвам към нея чиния препечени филийки със сладко от ягоди. Тя посяга разсеяно и взима една, аз опирам крак на кухненския плот и се навеждам напред.
Започвам загрявка, напрягам и отпускам мускулите на краката и ръцете си, подхвърлям брадвичката от ръка в ръка. Въпреки че още ме е яд, усещам как ме обзема вълнение. Ловуването не че е забавно, но е нещо съвсем правилно. Трябва да призная, че изпитвам безподобно удовлетворение да ходя на лов с Роузи. Чувствам се така, сякаш дългият списък от разлики помежду ни не съществува. Облечени сме еднакво, бием се с един и същ враг, побеждаваме заедно… Сякаш за малко аз се превръщам в нея, в онази, която не е насечена от белези, а тя от своя страна разбира какво става вътре в мен. Различно е от ловуването със Сайлъс — с него сме партньори, а не части от едно и също сърце.
— Стрих сижовете — проговаря най-сетне Роузи. Аз се обръщам към нея, вдигнала вежда. Тя прочиства гърло и се обляга на стола с препечената филийка в ръка. — Наострих си ножовете — повтаря и измъква от пояса си една от своите ками с кокалени дръжки.
Острието блести от лъчите на утринното слънце, надзърнало през кухненския прозорец.
— Кога? — питам.
— Снощи останах по до късно — отговаря тя. — Изгледах още веднъж филма, наострих ножовете и изпрах и двете ни наметки.
— Изглеждат чудесно — казвам искрено аз.
Знам, че от нейна страна това е жест за помирение, иначе Роузи не би жертвала съня си за нищо на света. Тя кимва с мощна прозявка.
Към седем и половина започва да проявява първи признаци на живот — върти ножовете между пръстите си, мята ги няколко пъти по мишената, която сме нарисували от вътрешната страна на входната врата. Тя така и не се научи да борави успешно с брадвичката, но трябва да призная, че е смъртоносна с ножовете. Хвърля всеки по няколко пъти, постепенно излиза от сънната си апатия.
Сестра ми пръсва по няколко пъти и двете ни с отвратителен бонбонено сладникав парфюм от пулверизатора, след това ми помага да закрепя с фиба косата си на една страна, така че да скрива липсващото ми око. Слага си тежък грим — тъмни сенки за очи, крещящо алено червило, ярък руж, — за да се направи неузнаваема за вълка. Изправяме се една срещу друга и мълчаливо се оглеждаме: оръжия, наметки, прически, грим, парфюм. Всички елементи на примамката. Роузи ми прави знак да се завъртя. Тя знае къде се намира всеки от белезите ми и придърпва облеклото ми така, че да скрие най-големите. Аз също я завъртам и проверявам дали деколтето й е достатъчно дълбоко, дали косата й се къдри на правилните места. Двете играем една и съща роля — само дето я изпълняваме по различен начин.