Колата на Сайлъс громоли пред къщата. Роузи ме изпреварва на външната врата и когато я отваря, лицето й грейва. Бързам да видя на какво толкова се хили. Хем въздишам, хем ми е смешно.
— Това, че сме на лов, не значи да не ни е приятно — провиква се дяволито Сайлъс.
Прозорците на колата му са изрисувани с червени и зелени ябълки и ябълкови дървета. На задното стъкло се мъдри надпис: „Много е добре, който ябълки бере“, това е мотото на фестивала, откакто се помня.
— Колко време пропиля да рисуваш тия ябълки? — питам, но изобщо не крия усмивката си.
Такъв е той, Сайлъс. Нищо чудно, че ми липсваше, колкото и да му бях ядосана, задето замина.
— Около половин час. Ценно време, което можех да отдам на лова — отговаря най-сериозно той.
— Да, да. Хайде да вървим, че парадът няма да тръгне без теб — дразня го аз.
Колата на Сайлъс е гореща и лепкава отвътре и от време на време дръпва напред като бегач на съдбоносната финална права. Бръмчим безмълвно по черния коларски път с отворени прозорци, през които долита неясният звук на птиче чуруликане.
Накрая чакълът свършва и излизаме на павирана улица недалеч от мястото, където Сайлъс ми помогна преди няколко вечери. Опасните долнопробни кътчета на Елисън сякаш изчезват през деня — макар че за разлика от местните бандити вълците, които ние ловуваме, явно не се притесняват от дневната светлина, та общо взето, нещата не са чак толкова лъскави, колкото изглеждат. Покрай тротоарите са паркирани коли, майките водят деца в магазините, бащи и синове се отбиват в закусвалните, влюбени двойки се разхождат, хванати за ръце. Всичко е светло и приветливо. И ако имаме късмет, още днес ще прочистим света от поне един фенрис, който би могъл да промени тази картина.
Ябълковият фестивал се провежда в единствения парк в Елисън — обширен терен с леко култивирана гора с естествени пътеки и огромно място за пикник. Цялата околност е задръстена от автомобили и паркирането е кошмарно. Най-сетне успяваме да спрем между другите коли, нашарени също като возилото на Сайлъс. С Роузи слагаме наметките си, макар да не съм сигурна доколко ще се открояваме в това море от червено и зелено. Сайлъс мята на гръб оръфана черна раница. Брадвичката му е скрита вътре и само дръжката се подава през недозакопчания цип.
— Някаква идея откъде да започнем? — питам Сайлъс, докато се присъединяваме към група хора, които един полицай тъкмо превежда през улицата.
Момиченце с изрисувани на бузите ябълки почти минава през краката ми с велосипеда си на три колела. Извръщам се настрани, когато вдига към мен невинното си личице със сини очи и румени бузки. Не е редно да го плаша.
Той оглежда гъстата тълпа няколко пъти, преди да ми отговори.
— Може би да заобиколим отзад и да минем напряко през гората?
Взирам се в тази посока.
— Не, не става. Там наскоро построиха нов път и вълците го избягват.
Сайлъс ме поглежда.
— Защо изобщо ме питаш, след като не ми искаш мнението? — казва, но неволно се разсмива.
Аз се подхилвам и поклащам глава.
Той подбелва очи.
— Добре, тогава какво ще кажеш първо да минем през фестивала и после да изберем откъде да започнем.
— Защо? — питам.
— Защото обичам ябълки — отвръща той. Роузи се киска. — Защото така ще се ориентираме дали има място, откъдето е най-лесно да бъде отмъкнато някое момиче — казва вече по-сериозно той.
Зоната за пикник е пълна със сергии, на които се продават дървени ябълки, ябълково пюре, ябълково сладко. Неколцина мърляви типове с карнавални костюми приканват хората да съборят пирамида от зелени ябълки с дървена топка срещу нищожната цена от пет долара на хвърляне. Оглеждам ги внимателно… не, безобидни са.
Няколко жени, облекли фланелки с лъскави ябълкови мотиви, минават със смях покрай мен. Щом зърват белезите ми, всички поглеждат настрани. Мисля, че някои от тях ме познават — ако не по име, то най-малкото си спомнят „оня случай с момичето на Марч“. Официалната версия беше, че ни е нападнало побесняло куче. И досега ме досмешава, щом го чуя.