Сайлъс купува за трима ни карамелизирани ябълки с натрошени фъстъци. Парадът вече започва. Той се състои предимно от местни танцови клубове, които потропват степ по тревата, и напъпили девойки, които махат от открити коли, обаче хората аплодират с ентусиазъм. Сайлъс хваща Роузи за ръка, за да я изведе отпред, и тя се изчервява. Аз оставам назад, където по-лесно ще остана незабелязана — макар да не съм сигурна дали се крия от вълците, или от косите погледи на хората. Повечето от дебютантките в откритите автомобили са мои съученички. Ако нещата се бяха развили иначе, сега щях ли да съм една от тях? Поглеждам към краката си и се опитвам да си ги представя в обувки на токчета, да видя себе си в официална рокля, пърхаща сред приятелки, които не знаят за никакви вълци и лицата им са гладки и прекрасни. Нещата понякога се променят толкова ненадейно, толкова лесно.
Но не успявам, фенрисът трайно се е настанил в дъното на съзнанието ми. Освен това не ми е нужно да се обграждам с приятели, докато имам Роузи и Сайлъс. Другите само биха ми попречили да ловувам. Оглеждам се с въздишка наоколо и внезапно го зървам — перфектното място за фенриса. Зад сергиите са наредени маси за пикник, които стигат достатъчно навътре в гората, за да ги засенчва сводът от преплетени клони, и са достатъчно уединени, за да може да дръпне някое момиче или да го примами сред дърветата. Когато Сайлъс и Роузи се връщат, понесли с шепи от бонбоните, които дебютантките пръскат наоколо, аз им посочвам към масите.
— Какво мислиш? — питам Сайлъс.
Той кима и изсипва бонбоните си в чантата на Роузи.
— Наистина изглежда идеално. Ако искаш, ще заобиколя отзад по пътеката.
Сайлъс има тази удивителна способност за миг да се превръща от ловящ бонбони веселяк в съсредоточен ловец. Понякога дори му завиждам за това, моето съзнание винаги е обсебено от лова.
— Добре — отвръщам.
С Роузи се промъкваме през навалицата и покрай една от сергиите за ябълково сладко.
Насочваме се бавно към масите за пикник. Аз сядам на пейката и изправям рамене, та гърдите ми да изпъкнат, а Роузи се настанява върху масата с прораснал по плота мъх и се подпира назад на дланите си.
— Дръж си главата наведена — напомням.
— Знам — казва тя и поклаща нозе. След дълга пауза въздъхва. — Веднъж идвахме тук с мама.
— Как си спомняш?
Майка ни беше с нас — преди наркотиците — само през първите пет години от живота на Роузи. Никога не се задържаше на едно място за по-дълго време, затова Ома Марч й викаше Ruhelose7. Разбира се, тя я наричаше също и уличница, когато беше особено ядосана. И двете думи отговаряха на истината.
Роузи свива рамене и се привежда напред. Аз оглеждам тълпата и й хвърлям многозначителен поглед — тук сме, за да ловуваме, — та тя размята съблазнително къдрици, преди да ми отговори. Хайде, вълчо, не ти ли изглеждаме апетитни?
— Помня, че колата, с която дойдохме, беше украсена като на Сайлъс — казва сестра ми. — Помня също, че мама накачи хартиени ябълки по цялата ми блуза.
— Браво на теб — казвам.
Наистина беше точно така. Тогава не позволих на майка ни да окичи и мен и после съжалявах, като видях, че всички други деца на фестивала са издокарани по този начин.
В гората зад нас изпуква клонка и двете за миг се споглеждаме.
След това започваме да се смеем. Високо. Ведър, щастлив смях на нищо неподозиращи момичета. Смехът на Роузи за примамване на вълци не е по-различен от обичайното й кискане, но аз трябва да изтънявам глас и вместо характерното си подсмиване да се кикотя на висок глас. Да, вълчо, ние сме глупави, лигави малки момичета. Ела ни изяж. Още една клонка изпуква. Навеждам глава, така че косата да се разпилее пред лицето ми, и надничам между кичурите да зърна Сайлъс, който обикаля по паркинга. Добре, всичко е естествено.
Роузи отново се обляга назад на масата и кръстосва крак връз крак като момиче от журнал. Сред дърветата вече се чуват тежки равномерни стъпки, които наближават, мачкайки вейки и листа. Ние се преструваме, че не сме чули, че не забелязваме движенията на идващия мъж. Аз се изправям с приведена глава и оставям вятъра да повдигне краищата на наметката ми, да отвее парфюмираното ми ухание към гората.
— Най-сетне цивилизация! — провиква се тържествуващ мъжки глас.
С Роузи си разменяме скрити усмивки.
Излезлият от гората прилича на младеж от колежански клуб. Косата му е пясъчноруса, очите — хлътнали и широко разположени, тялото — широкоплещесто и масивно. Той подскача към нас, щастливо ухилен. Мъча се да го огледам през косата си, без той да вижда очната превръзка и белезите ми. Има нещо странно в него — мирише на фенрис и някак усещам вълчето присъствие наблизо, но от друга страна, очите му са зачервени, сякаш наскоро е плакал. Вълците не плачат — бездушното същество няма за какво да жали.