— Ти пък откъде се взе? — питам през смях.
В моменти като този често се преструвам на Роузи, макар никога да не съм й го казвала. Аз може да съм по-добрият ловец от двете, но тя без всякакво съмнение е по-добрата примамка. Поглеждам ноктите на мъжа. Не са нокти на хищник, но затова пък по крачола му забелязвам снопчета от мазна козина на фенрис.
— Без да искам, изгубих пътеката — отвръща той, усмихнат с момчешко очарование. — Вече си мислех, че никога няма да се измъкна от тая гора.
— Щеше да изпуснеш цялото ябълково празненство — казвам ведро.
Той кима с гладен вид, бадемовидните му очи просветват. Сигурно е фенрис — явно просто съм сбъркала за насълзените очи.
— Знам и нямаше да си го простя. Всъщност се отклоних от пътя, защото тръгнах подир малка сърничка — реших, че се е загубила в гората.
О, не. Номерът с малкото животинче. Едва не въздъхвам от досада.
— Сърничка? — изписква Роузи, макар да долавям нотка на сарказъм в гласа й.
Тя се обръща към него, като му позволява да види лицето й само за част от секундата, за да не стане прекалено подозрителен защо аз крия своето. Затаявам дъх, очаквам да я разпознае въпреки дебелия слой грим. Роузи ме поглежда за миг и поклаща глава — леко движение, толкова незабележимо, че надали някой, освен мен би го забелязал. Това не е фенрисът, който е изпуснала вчера. Този е нов.
Все едно, ще трябва да умре. Поглеждам го пак, русолявата му коса се роши от лекия ветрец. Кой знае на колко години се е преобразил. Не изглежда много по-възрастен от Сайлъс. Предполагам, че рядко остава гладен с този свеж вид и чаровен глас. Също толкова успешен е в примамването на жертвите си, колкото и Роузи.
— Искате ли да ви заведа при нея, момичета? Мислех да се обадя в лесничейството, но ако желаете, ще ви я покажа.
— Искам, искам, да вървим! — Роузи ми кима енергично.
Когато ставаме, мъжът облизва устни, после се обръща и тръгва назад сред дърветата. Ние го следваме на няколко крачки.
— Колко надалече е сърничката? — питам жизнерадостно.
— О, съвсем близо е — усмихва се широко той.
Как още не е започнал да се променя? Обикновено не успяват да удържат маскировката си толкова дълго. Надзъртам да видя знака на глутницата върху китката му, но той се движи и не успявам. Той преглъща някак притеснено. Не, вълците никога не се притесняват. Нещо не е наред.
Звуците на Ябълковия фестивал почти заглъхват сред шумовете на гората. Само от време на време до ушите ни долита клаксонът на някоя кола от парада. Вслушвам се, за да се концентрирам. Пукане на съчки, подсвирващи птици, тихо ромолене на поточето, което минава през парка. Трябва да поглеждам надясно всеки път, когато фенрисът се обръща назад, за да не види липсващото ми око.
Навлизаме още по-навътре и той най-сетне спира.
— Ето я тук! — виква странно високо; завърта се към нас и сочи нещо върху посипаната с листа земя.
Роузи възкликва ужасена. Аз също, но при мен се получава малко пресилено.
Нещо у мен винаги бди за нещата, които фенрисът би направил, за да накара дадено момиче да страда, да трепери или да плаче, преди да го нападне. Мъжът сочи към нещо, което почти не прилича на сърничка. Това е труп, окървавен и изкормен. Розовите черва са се разпръснали наоколо като червеи, езикът е прехапан между зъбите, сивите очи са безжизнени. Телцето е разкъсано почти наполовина и всички белези са от вълк: кожата е съдрана като парцал, а краката са препънати под корема на сърничката като прекършени клони. Роузи притиска устата си с ръка и май този път не играе — изглежда така, сякаш наистина й се гади.
— Казах, ето я! — повтаря мъжът.
Гласът му трепери.
Убила съм десетки и десетки вълци през живота си, но никога не съм чула гласът на някой от тях да трепери. Поглеждам го, вече без да се притеснявам, че лицето ми е открито и той може да види белезите ми. И внезапно започвам да осъзнавам откъде са се взели сълзите в очите му. Това не е вълк, а човек. Обикновен глупав човек, който умолително се е вторачил в нещо точно над рамото ми.
— Само две? — произнася зад гърба ми нисък гърлен глас. — Казах пет.
С Роузи се извръщаме. Този фенрис е по-млад, с разчорлена коса и окъсани дънки. Роузи привежда глава и това ми казва всичко, което трябва да знам: звярът е същият, с когото се е сражавала вчера, той не бива да я разпознае.