Заставам пред сестра си, за да привлека вниманието върху себе си. Искам да се бием по нашите правила, когато ние решим, че е дошъл моментът, а не когато вълкът пожелае.
— И едната е повредена — процежда фенрисът, оглеждайки лицето ми с погнуса.
Главата му се е преобразила наполовина, той има вид на човек, чиито лицеви кости са били строшени и после набързо слепени отново.
— Моля ви — проплаква мъжът зад нас със задавен от вълнение глас. — Опитах се, но се изгубих в гората. Само две успях да намеря за половин час.
— Значи не те е грижа за нея? — казва ехидно фенрисът.
Отначало не мога да разбера за кого говори, но после я забелязвам: млада жена с коса като царевична свила, трепереща до дънера на едно дърво. Тя седи, пъхнала колене под фестивалната си тениска, сякаш фланелката може да я предпази от чудовището.
— Напротив!
— Не достатъчно, за да спечелиш свободата й — свива рамене фенрисът.
Ноктите му се удължават, очите му потъмняват. Мъжът зад нас започва пак да хлипа.
Старият Рейнолдс ни е казвал, че вълците понякога го правят: изнудват хората, когато са прекалено слаби, за да си набавят всичката плячка, която им е необходима. Та нима някой не би пожертвал чужди хора заради близките си, които обича? Явно Роузи жестоко го е омаломощила вчера, щом иска пет момичета. За пръв път се изправям пред фенрис, който държи заложник, тъй че преценявам вълка внимателно, обмисляйки атаката.
И внезапно го зървам. Окото ми, съзнанието ми, гърлото ми — всичко пресъхва и ми причернява. Ясен, отчетлив знак на глутница върху дясната му китка. Знак, който познавам, знак, който съм виждала един-единствен път преди, само за кратък миг, върху китката на мъжа, който дойде в къщата на баба ми да продава портокали. Нещо могъщо се надига в мен и по кожата ми полазват тръпки. Не знам дали Роузи също го е забелязала, но точно когато нервите ми се изпъват докрай, тя като по телепатия хваща ръката ми. Издишвам бавно.
Член на глутницата на Стрелата отново в Елисън. Ловът за мен е нещо машинално — умът и тялото ми просто вършат онова, за което са създадени. Но знакът надига у мен буря от емоции, сърцето ми блъска от гняв, безсилие и болезнени спомени. Искам да го убия — не само него, цялата глутница. Най-много от всичко на света искам да ги накарам да си платят и това ме подтиква да действам веднага, преди да се е преобразил, замъглява преценката ми. Съсредоточи се, Скарлет. Спри тази глутница, за да не стори и на други онова, което стори на теб. Хленчещият мъж отзад прави стъпка към ужасеното момиче, но вълкът изсумтява остро и той замръзва на мястото си.
— Дължиш ми още три — казва фенрисът и се прокрадва към нас с дебнеща походка, повече вълча, отколкото човешка. — Но можем да започнем и с тези тук — добавя с мрачна усмивка. Хвърля ми отново отвратен поглед, след което се обръща към Роузи, която стои с наведена глава. — Не ти ли харесва сърничката, мила? — пита я фенрисът, гласът му е гальовен и ужасяващ. — Не бъди толкова лоша. Защо не я погалиш?
Той прави движение, прекалено бързо за човешко същество. Дясната му ръка — с татуировката — се стрелва и сграбчва Роузи за китката толкова силно, че после ще й остане синина. Тя изхленчва плахо и поглежда на другата страна.
— Хайде, погали я — повтаря напевно той и се привежда толкова близо до сестра ми, че дъхът му разрошва косата й. Стисва я още по-силно за китката и натиска ръката й надолу, към грозно извитата шия на животното. Роузи трепва от болка, което кара фенриса да се ухили и увеличава хилядократно яростта ми. Никой не бива да си позволява да наранява сестра ми. Пръстите й треперят, а той продължава да натиска, докато най-сетне ноктите й докосват козината на сърната. Едва тогава тя вдига глава и смело го поглежда в очите. — Ти! — изсъсква обвинително вълкът.
— Ей! — подвиквам аз. Фенрисът се обръща към мен и устните му се изкривяват в недоволна гримаса. — Не докосвай сестра ми — процеждам през зъби.
— Ще я докосна, и още как — ръмжи той. — А после ще те… — не довършва мисълта си, защото Роузи внезапно забива крак в чатала му, след което стоварва кроше в дясното му ухо.
Той надава стреснат вой, дишането му е тежко, хрипкаво, животинско. Посягам да измъкна брадвичката изпод наметката си, но преди да успея да замахна, той отскача извън обсега ми. Роузи изважда ножовете и фенрисът бързо мести очи от нея към мен и обратно.
Изведнъж се обръща и хуква да бяга.
С Роузи се впускаме след него, привеждайки се под надвисналите вейки на дърветата. Махвам й да заобиколи отдясно, докато аз се хвърлям отляво. Стъпките на фенриса все още звучат като бяг с два, а не с четири крака. Спускам се с пързаляне по зарината с влажни листа долчинка, сърцето блъска лудо в гърдите ми, тласка ме напред, по-бързо и по-бързо. Няма къде да се скрие, от едната страна е Сайлъс, от другата сме Роузи и аз. Той е мой — мой е, без значение колко са силни Стрелите. Бягам устремно, прескачам куп камъни и не спирам да оглеждам гората. Те са опитни в маскировката, но годините на ловуване са ме научили да разпознавам очертанията им сред падналата шума. Ето го. Вече е наполовина звяр. Виждам проскубана козина да изниква по гърба му изпод разкъсаната тениска. Той се обръща, вижда ме точно когато скачам към него от една надвиснала скала, жълтите му кучешки зъби се издължават.