Втурва се насреща ми с бързи тежки стъпки, задъхан от ярост. Прехвърлям брадвичката в дясната си ръка, поглеждам зад него и виждам Сайлъс да се носи към нас между дърветата, прелитайки над храстите, бърз като лисица. Роузи сигурно също е наблизо.
Отскачам встрани точно когато се нахвърля върху ми със смразяващ рев. Докато се обръща, запращам по него брадвичката. Тя го улучва отстрани и за миг успявам да зърна белите кости на ребрата. Той надава вой на болка и гняв, очите му са бесни. Хвърля се отново, но аз съм по-бърза от него и с рязък удар подсичам предните му крака. Дългата му муцуна се зарива в пръстта, а аз се навеждам бързо и грабвам брадвичката си от земята.
Остро свистене разцепва въздуха. Сякаш материализирал се от нищото, ножът на Роузи се озовава в хълбока на вълка, забит до дръжката. Поглеждам встрани и я виждам да си проправя път през храсталака. Замахвам с брадвичката, улучвам плешката на вълка. Той отскача и се опитва да избяга, раненото му тяло сякаш се заваля на всеки няколко крачки, но все още е по-бърз от човек или животно. Успява да подмине само десетина дървета, когато Сайлъс се подава иззад дебел дъб и му нанася силен ритник в челюстта. Вълкът се мята към него и успява да впие зъби в ръката му, но дотогава вече съм го настигнала. Сайлъс се присвива и отблъсква звяра от себе си, аз замахвам и забивам брадвичката дълбоко в гърба му. Белегът на глутницата все още личи под рядката козина на предната му лапа — черна стрела.
Образите се втурват в съзнанието ми: разширените очи на Ома Марч, сянката на вратата, тракането на ноктите по дървения под, допирът на Роузи, притиснала се в мен. Изваждам брадвичката и отново я забивам дълбоко в гърба на фенриса точно както бях замахвала с парчето огледало преди години. Вълкът реагира конвулсивно, мъчи се да се оттласне от мен, да си върне силите.
Аз не му позволявам.
Нахвърлям се отново, дърветата наоколо се размазват пред погледа ми. Искам да страда, да се почувства разкъсан на парчета, искам да извадя окото му, както един от неговата глутница бе извадил моето. Замахвам с острието към лицето му, но той се дръпва и ме удря с тежка ноктеста лапа. Устата ми се изпълва с кръв и някой — не съм сигурна дали Роузи или Сайлъс — ме хваща за наметката и се опитва да ме дръпне назад.
Не, не — аз се отскубвам и нападам отново. Вълкът бере душа, дишането му е тежко, но погледът му все така таи черна омраза и глад. Той се извръща и траква дълги челюсти към мен, опитва се да ме захапе през кръста. Избягвам зъбите му и го удрям с брадвичката изотдолу в гърдите. От гърлото му се изтръгва рев, но не, аз още не съм свършила. Глутницата на Стрелата не просто убива хората — тя изтръгва с мъчения всяка частица живот от жертвите си.
И аз ще сторя същото. Правя крачка напред, събирам остатъците от силите си за още един удар…
— Скарлет, стига! — отеква вик и Сайлъс се изправя пред мен. Той ме оттласва леко, но аз съм свръхизтощена, та толкова ми и трябва — и се свличам запъхтяна до дънера на най-близкото дърво. — Той умира. Недей рискува да те нарани умиращ фенрис.
Аз конвулсивно си поемам въздух и се оглеждам за сестра си. Тя се приближава отзад и слага ръка на рамото ми. Допирът й уталожва яростта, която все още бушува като вихрушка в сърцето ми. Вече убих вълка, убих още един от Стрелите. Това ми стига.
— Прав си — отвръщам най-сетне на Сайлъс и кимам. — Съжалявам, просто… — дори не знам какво да кажа.
Млъквам и надзъртам през рамото му натам, където фенрисът напразно се мъчи да се изправи. Вълкът вижда, че го гледам, изръмжава и хвърля към Роузи гладен поглед.
Сайлъс скача към него и изтръгва ножа на Роузи от хълбока му. Вълкът потръпва и козината по гърба му започва да се прибира обратно в кожата. Да се преобразява отново сега, броени мигове преди смъртта си? Защо ще похабява за това малкото сили, които са му останали? Пристъпвам към него, усещам ръката на Роузи в своята. Той щраква към нас кошмарна човешка уста, пълна с вълчи зъби. Сайлъс коленичи и опира острието на ножа в гърлото му.