— Защо глутницата на Стрелата ловува в Елисън? — го пита тихо.
Фенрисът се ухилва, устните му се разтягат много повече от човешките. През рядката козина на лицето му се стича кръв. Сайлъс притиска по-силно острието.
— Започва нова фаза — отвръща дрезгаво той, без да крие злокобната си усмивка.
И умира. Тялото му експлодира в сенки над застланата с шума земя, изчезва под падналите листа и клони, сякаш от ужас да не бъде видяно.
Някъде отдалече се чува клаксон на кола — парадът продължава.
— Къде се дянаха момчето и приятелката му? — нарушава мълчанието Роузи, поглежда назад между дърветата с жалостив вид, сякаш се надява те да се покажат отнякъде, за да може да ги успокои.
— Фенрисът, с който се бихме онази вечер, беше от Монетите — напомням на Сайлъс, пренебрегвайки въпроса на сестра си.
Той отговаря първо на нея.
— Плюха си на петите още щом вълкът побягна. Мисля, че ще се оправят, щом си повярват, че всичко е било кошмар. Да, Скарлет, този беше от Стрелите, а предишният — от Монетите. Роузи, успя ли да видиш знака на вълка, който уби вчера?
— Мисля, че беше камбана. Но не съм сигурна — може да е бил монета.
— Не успя ли да видиш? — сопвам се аз.
— Съжалявам, бях заета с двамата едновременно. Ако бях имала възможност да се бия сама от по-рано може би щях да съм по-спокойна и да успея да им разгледам знаците — не ми остава длъжна Роузи.
— Роузи, по това различаваме глутниците! Как може да не ти мине през ума…
— Е де, успокойте се и двете! — намесва се Сайлъс.
Той избърсва ножа на Роузи в дънките си и й го подава, после се навежда и ми подхвърля окървавената брадвичка.
Поглеждам го свъсено и си я избърсвам в наметката.
— Стрела, камбана, монета. Представители на всяка глутница. Фаза… искаше да каже лунна фаза, нали? — разсъждавам аз, припомняйки си десетките истории на стария Рейнолдс.
— Да. И беше прав, след около седмица ще е пълнолуние, което означава… — Сайлъс не довършва.
— Означава, че са открили нов потенциален фенрис. Сигурно е някъде наблизо, току под носа ни.
Потенциалните фенриси са редки, но съществуват. Едно-единствено ухапване, колкото да се пробие кожата — само толкова бе нужно според думите на стария Рейнолдс, за да се превърне някой от тях в истинско чудовище. Потръпвам. Прекалено често съм си мислила какво ли е чувството да ти изтръгнат душата. Не е нещо, което ми се ще да си представям отново.
Никога не сме разбирали кое точно прави някого, мъж или момче, годен да бъде лишен от душата си и да стане фенрис. Наясно сме само, че е нещо много конкретно, случва се единствено в определени фази на луната и е достатъчно важно, за да накара вълците да напуснат териториите си и да го намерят. То ги привлича с непонятна сила, подобно на мирис, който хората не могат да доловят. Те не знаят точно къде или кой е човекът, когото търсят, но знаят, че съществува и претърсват цялата околност, за да го открият.
— Да — кимва намръщен Сайлъс. — Звучи логично. Иначе не виждам защо глутниците ще пращат членовете си чак дотук.
— Колко ли вълци може да са изпратили? — пита Роузи.
Двамата със Сайлъс едновременно свиваме рамене.
— Възможно най-много. Всяка глутница иска да го вземе при себе си. И понеже Потенциалните са толкова редки, бас държа, че всеки град в щата вече гъмжи от членове на всички глутници. А когато някоя от тях му хване дирите, броят им ще се утрои — обяснява Сайлъс, докато наближаваме отново масите за пикник.
— Страхотно — казва под носа си Роузи.
В големия град глутницата държи всеки фенрис изкъсо, за да не привлича внимание към себе си. Но когато вълкът е изпратен някъде сам, когато стотици вълци са изпратени някъде… кое ще им попречи да се гощават с всяко срещнато провинциално момиче?
— Значи просто ще ловуваме по-често? — пита Роузи, забелязала изражението ми. — Та ние и без това ловуваме през цялото време. Сигурно вече сме убили стотици…
— Деветдесет и три — отговарям и прокарвам длан по обраслия с мъх плот на масата. — Убили сме деветдесет и три.
Почти сто вълци, но за вековете, през които безсмъртните зверове са ловували, откривали са Потенциални и са ги превръщали в нови зверове, тези само деветдесет и три са нещо, от което ми се свива стомахът. Останалите фенриси надали изобщо усещат липсите.
Отърсвам се от обзелото ме безпомощно чувство и продължавам: