— Обзалагам се, че всички тези глутници са се насочили към Атланта — там е нараснал броят на убийствата, нали помните? Това са старите големи глутници — Камбаната, Стрелата, Монетата… но нищо чудно и по-малките да се присъединят. Глутницата на Врабчето се разраства, така че може и те да са изпратили от своите. Скоро целият регион ще гъмжи от вълци. Не е изключено дори да обединят сили, за да открият Потенциалния — мисля, че в крайна сметка за тях е по-важно да създадат нов фенрис, отколкото да го приберат именно в своята глутница. Няма начин да ги избием всичките.
— Ще ловуваме всеки ден. А и Сайлъс се върна и ще ни помага — казва окуражително Роузи, макар да долавям в гласа й нотка на недоволство от перспективата да ловуваме непрестанно.
Сайлъс също кима вяло, докато вървим към колата.
— Новата фаза започва идната събота — казва той, бърчи чело и брои дните на пръстите си. — Тогава ще има пълнолуние. Това означава, че до следващото пълнолуние в продължение на двайсет и девет дни, считано от събота, глутниците ще прииждат на пълчища, за да търсят Потенциалния. Господи, как ми се ще баща ми да знаеше повечко за тях.
И на мен ми се ще. Онова, което прави даден човек Потенциален, явно е някакъв безумен код, който само вълците могат да разгадаят. Да, ние знаем, че става дума за конкретен човек в конкретна лунна фаза, но без важните подробности няма как да предвидим появата му, да отгатнем къде е, нито да го открием преди чудовищата. Тоест все едно не знаем нищо.
Звуците на фестивала стават силни, натрапчиви и прекалено жизнерадостни за черните мисли, които са ме налегнали. Група дечурлига зяпат белезите ми. Едно момиченце е толкова захласнато, че изпуска връвчицата на яркозеления си балон, който полита и чезне в изнервящо синьото небе.
Качваме се в колата и няколко секунди седим мълчаливо в спарения въздух. После Сайлъс включва на задна скорост и изпълзява от паркинга. Започваме да се провираме между тълпите от хора в червено и зелено, хора, които нямат представа, че сред тях е имало чудовище. И че още чудовища са на път. Сайлъс дава мигач и най-сетне излизаме на шосето, далеч от фестивалната глъчка. Няма какво да направя. Не можем да убиваме вълците достатъчно бързо. Момичетата ще продължават да умират и ще се появи нов фенрис. Новите фенриси ловуват ежедневно и са по-силни, по-бързи и по-гладни от всички останали. Обзема ме чувство на безсилие.
— Значи просто ще загубим. Ще оставим момичетата да мрат, докато глутниците всеки ден пращат все повече вълци, за да търсят Потенциалния.
— Ами какво ще стане, ако… отидем там? — казва Сайлъс и свива рязко, за да избегне пресичащ пътя броненосец.
— Къде да отидем?
— В града. Да ги ловим, където са най-нагъсто. Там, където се стичат.
Да, това звучи смислено. Перфектният лов направо на място.
Перфектният лов. Прекалено перфектен.
— Няма как да стане, Сайлъс. Не можем просто да се вдигнем и да отидем в Атланта. Не можем дори да си наемем апартамент. Нямаме пукната пара — казвам, пресмятайки наум.
Когато пристигаме в къщата, се хвърлям на дивана и притискам с пръсти слепоочията си.
— Аз мога да плащам част от наема за апартамента — проговаря бавно Сайлъс, седнал на един от дървените столове в кухнята.
Вдигам вежди, а откъм Роузи се чува нещо като изненадано хлъцване.
— Значи искаш да се преместим в града? — питам направо.
— Не за постоянно, но за месец-два — защо не? Знам, че ако не отидеш, това ще те убие, Лет, а за мен… вие сте ми като семейство — изстрелва той, поглежда ту Роузи, ту мен. — Разбира се, не мога да плащам целия наем, но старият Рейнолдс все пак ми остави някакво наследство. А и старческият дом „Винсънт“, в който е настанен, е накрай града, така че междувременно ще мога да го посещавам.
Ставам от дивана, мислите ми препускат. Защо да не стане? Звучи толкова просто. Само не мога да повярвам, че Сайлъс, който заряза мен и лова, за да отиде в Сан Франциско, изведнъж проявява такава охота да напусне Елисън заради вълците. Но той го иска. Аз също. А Роузи ще дойде навсякъде, където съм аз.
— Ще ни трябват още пари. — Но ако продадем… погледът ми се плъзва към стаята на Ома Марч, после към Роузи. Сестра ми въздъхва и отмества очи, после ми кимва. Прави каквото смяташ за необходимо. Докато гледам към вратата на тази стая, някъде в съзнанието ми просветва мисъл: какво ли ще е чувството да унищожа водача на глутницата, която унищожи мен? — Добре — казвам тихо. Поглеждам Сайлъс. — Добре тогава. Да го направим.
Сайлъс кима.
— Имам един приятел, който може да ни даде под наем апартамента си. Не е кой знае какво, но поне ще е евтино.