— Добре е, че е евтино — отвръщам. — Кога ще можем да тръгнем?
Сега, когато решението е взето, ми се ще да стане колкото се може по-скоро. Едва потискам желанието да се върна в колата на Сайлъс и да потеглим веднага към града. Роузи прокарва пръсти през косата ми в опит да ме успокои.
— Не знам. Може би след около седмица, ако не ви е прекалено скоро. Добре е да го направим преди новата фаза да е напреднала и вълците наистина да са се настървили — казва Сайлъс.
— Не, не, след седмица е добре. — Поемам си дъх и се обръщам към Роузи, измъквам глава изпод пръстите й.
Безмълвно послание прехвърча помежду ни.
— След седмица — тихо се съгласява тя.
Глава 6
Роузи
Скарлет никога не отлага нещата за после. Още щом Сайлъс си тръгва, тя се залавя да стяга багажа за „преместването“, както започваме да го наричаме помежду си със зловещ тон. Говорим за него небрежно, както човек споменава за „масата“ или „котката“, защото имаме взаимно негласно споразумение, че напускането на къщата ще бъде по-лесно, ако го направим така, както се отлепва лейкопласт — бързо, отведнъж и без много да му мислим.
Трудно, но не и невъзможно е да потиснем мисълта, че ще напуснем дома си, мястото, където сме отрасли, стаите, пълни със спомени, както добри, така и лоши. Чувството е болезнено и мозъкът ми сякаш естествено се мъчи да скъта тази идея надълбоко, за да не ми позволи да разсъждавам върху нея. Но около преместването има още нещо, което не мога да пренебрегна и съзнанието ми се връща към него отново и отново, защото то е едновременно вълнуващо и мъчително.
Ще живея заедно със Сайлъс Рейнолдс.
Ще делим един апартамент, едни стаи, една баня и кухня. Колко близо ще спим един до друг? Какво ще си помисли той за косата ми, която сутрин прилича на козината на Душевадеца? И най-важното, защо толкова много ме е грижа за тези подробности? Това са въпроси, които не мога да споделя с никого — нито със Скарлет, а още по-малко с него, — и те се въртят в главата ми заедно с още милион други и ме тормозят през цялата седмица, докато се готвя за заминаването.
Още когато започвам да си стягам багажа, си давам сметка, че стаята ми е пълна с неща. Снимки, стари картини и малки дървени фигурки, които Сайлъс и братята му някога дялкаха за нас със Скарлет. Стари, вехти неща, които не мога да изхвърля, защото Ома Марч ми ги е подарила, или защото ми помагат да се връщам към спомените си отпреди нападението. Дали да ги взема? Не, разбира се, не. Само най-необходимото.
Но все пак два дни преди тръгването увивам внимателно зелените стъклени готварски купи на Ома Марч в две свои стари тениски, докато сестра ми проучва карти и мърмори нещо за най-добрите места за ловуване.
На сутринта в деня на преместването Сайлъс подава глава на вратата.
— Готови ли сте?
— Да — отговаряме едновременно и дори аз не бих могла да кажа кой глас чий е.
Сайлъс отказва да ни помогне да вкараме в клетката Душевадеца, който отдавна подозира, че се крои нещо, и сега съска силно. Опитвам се да го взема на ръце с преструвката, че всичко е наред, но той се отскубва и ми избягва. Изглежда по-лесно да напъхаме в клетката някой фенрис, отколкото него. Танцът се повтаря, двете със Скарлет почервеняваме като домати, а Сайлъс стои отстрани и се смее. Накрая приклещваме котарака в ъгъла и Скарлет успява да го захлупи с коша за пране, докато той е зает да премисля накъде да се метне.
— Още не е късно да го оставим — шегува се Сайлъс, поне си мисля, че се шегува, докато товарим фучащата и беснееща клетка на задната седалка на колата.
Скарлет също не изглежда особено щастлива, поглаждайки пресните следи от нокти върху по-дебелите белези от фенриса на ръката си. Тя сяда на задната седалка на колата, Сайлъс и аз се качваме отпред. Той допира жиците на запалването и някое време блъска по радиото, докато го накара да живне.
— Да ви предупредя, че ще слушаме само тази станция — отбелязва той.
— Защото си падаш по поп музика ли? — мръщя се на глупавата песен, която гърми в ушите ни.
— Не, напротив, не мога да я понасям. Но последния път, когато смених станцията, колата изгасна. А, и не се облягай много на вратата, понякога се отваря от само себе си.
— Супер — отвръщам и се дръпвам по-далеч от вратата.
Но така чувството за опасност се усилва, защото се приближавам твърде много до Сайлъс — толкова много, та чак ме притеснява фактът, че сестра ми седи точно зад мен. Боря се с непреодолимото желание да опра глава на рамото му. Потръпвам и се мъча да се отърся от слабостта си.