— Е, готови сме — казва Сайлъс и в колата се възцарява мълчание, нарушавано само от чувственото грухтене на поп изпълнителя и от ниското ръмжене на Душевадеца в клетката.
Тримата поглеждаме към къщата, колата бръмчи и аз усещам как нещо стяга гърдите ми. Изпитвам внезапен порив да изтичам обратно до дома ни, да му кажа да не се притеснява, че ще се върнем, да стои заключен и да полива градината.
Това е само къща. Но аз улавям погледа на Скарлет в страничното огледало и виждам в него разбиране.
— Хайде да тръгваме, Сайлъс — казва необичайно меко тя.
Облекчена съм, че думите идват от нея, защото аз не бих могла да ги изрека. Сайлъс кима и се обръща, за да даде на заден ход, при което неволно докосва рамото ми с ръка.
— Извинявай — казва тихо, сякаш шепне в църква.
Аз клатя глава. Отзад Скарлет намества дългите си ръце и крака и се загръща с наметката си като с одеяло.
Все още с усилие да пазя равновесие между смъртоносната врата и рамото на Сайлъс, зяпам през прозореца, докато напускаме Елисън. Пътят е равен и хипнотизиращ с прекъснатите си линии, изчезващи ритмично пред нас. Обръщам се назад към сестра си. Тя е заспала, а Душевадеца й хвърля злобни погледи, сякаш тя е виновна за участта му.
Измествам очи към Сайлъс, преструвам се, че искам да видя нещо през неговия прозорец. Всъщност направо го изяждам с очи. Той е с една от многото си износени почти до скъсване тениски, дънките му са избелели от пране, косата му е чуплива… Всичко в него просто зове да го докоснеш…
— Нещо си неспокойна — казва неочаквано той.
— Аз ли? Не, защо — отговарям припряно.
Толкова ли съм прозрачна?
Сайлъс вдига вежда и се усмихва.
— Мисля, че е естествено. Все пак двете с Лет живеете в Елисън, откакто се помните.
Не, всичко е наред… той говори за пътуването, а не за моята борба с изкушението да се притисна в него. Замълчаваме за момент, над предните ни седалки надвисва почти осезаемо чувство на неловкост. Сайлъс барабани с пръсти по кормилото.
— Е, там, където отиваме, не е като в Елисън, но мисля, че все пак ще ти допадне — продължава той. — Интересно е, пълно е с разни работи. Има Център по изкуствата, където се организират курсове по танци, по рисуване, по грънчарство, такива неща. Малко е западнало, но… артистично.
— Чудесно — отвръщам в нескопосан опит да скрия поне отчасти разочарованието в гласа си. По принцип не ми пречи това, че нямам живот извън ловуването, докато не ми се наложи да се сблъскам с примамливите примери от външния свят, както беше със Сара Уоръл и нейната компания в магазина преди няколко дни. А сега ще ги виждам всеки ден — хора, които не ходят на лов, които дори не знаят, че фенрисите съществуват… как да не подскоча от радост. — Мислиш ли… — казвам и се обръщам, за да се уверя, че Скарлет действително е заспала, а не се преструва. Когато спи наистина, гърдите й се повдигат по различен начин. Удовлетворена от проверката, поглеждам пак към Сайлъс и продължавам, подбирайки внимателно думите си. — Мислиш ли, че съм добър ловец?
Сайлъс изглежда смутен.
— Разбира се. Вие с Лет сте най-добрите ловци, които съм…
— Не, не ние със Скарлет. Само аз.
Той понамалява скоростта, за да ме погледне.
— Да. Да, и още как. Ти… ако ме извиниш за израза, направо майката си трака как им разгонваш фамилията с тия ножове, Роузи.
Поклащам глава и се усмихвам, като си спомням колко пъти Сайлъс е смъмрял по-големите си братя, че използват нецензурни думи в близост до „девствените“ ми уши. Някак радостно е, че това се е променило.
— Знаеш защо те питам. Двете с нея ловуваме заедно, но при Скарлет това е… все едно част от душата й.
— Много сме драматични — дразни ме Сайлъс, но се намръщва, като вижда, че не се усмихвам.
— На нея просто й идва отвътре — казвам.
— А на теб не?
— Не знам. Може би. Всъщност какво значение има, след като й дължа живота си.
— Така е, но… както казах и на нея, това не означава, че може да те държи заключена в клетка завинаги. Освен, разбира се, ако ти самата не искаш да стоиш заключена в клетка. Ама че го казах — поклаща недоволно глава. — Все се оплитам, когато говоря с теб, Роузи.
— Да, имам това въздействие върху хората — опитвам да се пошегувам, но лицето на Сайлъс остава сериозно и той леко кимва.
Аз се хиля неловко.
— Искам да кажа — продължава тихо той, — че тя не ти е спасила живота само за да го отдадеш на лова, при положение че може би искаш нещо повече от това.
Не отвръщам, защото точно в това е проблемът. Ловците не искат нищо повече — поне не и ловец, който е роднина на Скарлет Марч. Малко е трудно да оправдаеш ходене на курс по танци, докато по-голямата ти сестра се мъчи да спасява света.