Продължаваме пътя в мълчание, а слънцето се издига все по-високо в небето. Когато Скарлет се събужда, то е вече почти над главите ни. Следобедът преваля, преди да започнат да изникват първите сгради на големия град. Отминали сме не едно градче от типа на Елисън, след това няколко по-големи града, после поредици от бензиностанции и автокъщи, когато небостъргачите най-сетне се появяват на хоризонта. Те започват да се приближават, сякаш се движат към нас също толкова бързо, колкото и ние към тях, и накрая ни поглъщат в стоманените си гърла, когато минаваме под един мост и излизаме на градска улица.
Обръщам се назад към Скарлет. Тя изглежда потисната, окото й хвърля метални погледи през прозорците на колата. Не помня някога да е била притеснена и от нейното настроение нервите ми се опъват — усещане, което се подсилва от царящата около нас градска суматоха. Хората са навсякъде, повече хора, отколкото съм виждала през целия си живот, повече коли, повече сгради, докъдето поглед стига лабиринт от сив и сребрист бетон, осветен от припламващи реклами, бляскащи светлини, яркожълти таксита. Скарлет леко се снишава на седалката, пуска косата си да падне над липсващото й око и придърпва ръкави надолу, за да скрие белезите си.
— Тук някъде беше… да, ето я улица „Андърн“ — дърдори си Сайлъс и завърта волана надясно.
Улицата, в която влизаме, е тъмна, сякаш въпреки слънчевия ден над нас е надвиснал буреносен облак. На ъгъла се издига църква с множество заковани с дъски прозорци, сградата плаче за боядисване. Останалите здания също са стари и порутени, а по тротоарите виснат групички от съмнителни на вид типове.
Сайлъс намалява скоростта и гледа номерацията.
— Това е — обръща се накрая към нас с финализиращ тон. — Улица „Андърн“, номер триста трийсет и три.
Със Скарлет се лепваме на прозорците, за да разгледаме по-добре постройката.
Сгушена между две стари офисни сгради, с лице към пустеещ парцел отсреща, тя изглежда така, сякаш навремето е била елегантна и дори красива. От дървените части се лющи бяла боя, от двете страни на вратата с викторианска достолепност се извиват ръждиви аплици, покривът е увенчан от устремен към небето осмоъгълен купол. Завесите на повечето прозорци са спуснати, всички в различни цветове, от което фасадата прилича на съшито от парчета одеяло. Сградата изглежда някак мека, сякаш цялата е изградена като пчелен кошер и може да бъде смачкана и разпиляна от по-силен порив на вятъра или от добре прицелен камък. Група бездомници с обветрени лица ни зяпат с интерес, поглеждат похотливо към мен, а после насочват вниманието си към Скарлет, при което се стъписват. Тя наглася превръзката на окото си.
— Ние сме за осмия етаж. Ще трябва да се качим по стълбите, няма асансьор — казва Сайлъс с такъв вид, сякаш се бои, че може да се откажем.
— Накъде гледа апартаментът? — пита Скарлет, без да обръща внимание на зяпачите.
— Към улицата, има и достъп до покрива.
— Чудесно — одобрява Скарлет. — За наблюдение, имам предвид.
— Да — обаждам се и аз просто защото чувствам, че трябва да кажа нещо.
Поглеждам към отсрещната страна на улицата. Празният парцел е ограден с провиснала телена ограда и е обрасъл с висока трева. Сградите от двете му страни имат вид на изоставени. В парцела личат ръждясали стари коли — скелети от друго време, когато тази улица е била малко по-… жива. С няколко маневри Сайлъс прави маневра насред улицата пред зяпналите бездомници — за които започвам да си мисля, че може пък да са обитатели на нашата сграда — и паркира на тясно свободно място пред пустеещия участък.
Душевадеца започва да вие отново и аз не мога да го виня, при положение че е зърнал новия си дом. За миг си представям нашата огряна от слънце къща, ярките цветя, ветреца, който носи сладък мирис на сено, далечния тропот на добитъка.
Докато Сайлъс отваря шофьорската врата, наблизо еква полицейска сирена. Той поглежда нагоре към сградата, после пак към вътрешността на колата. Скарлет припряно си събира нещата, така че очите му се спират върху моите и в тях потрепва някаква загриженост.
— Добре съм — казвам тихо.
Едва след като думите са се откъснали от устните ми, си давам сметка, че дори не е било нужно да ме попита. Извръщам се към задната седалка и поемам от Скарлет клетката с Душевадеца. Сайлъс отваря багажника и мята на рамо моя сак, а в другата си ръка взима очукана червена кутия за инструменти. Един от мъжете ми подсвирва и Скарлет се усмихва.