— Хайде, Роузи, защо не го сриташ — казва полугласно.
Когато става дума за вълци, тя се държи покровителствено, но намира за особено забавно как човешките мъже смятат, че момичетата не умеят да се опълчват.
Входната врата е отключена и се завърта така рязко, че едва не удря Скарлет в лицето. Вътрешността има същия вид на повехнала хубост — напукани плочки на пода, охлузени парапети на стълбището и полилей с толкова много липсващи висулки, че прилича на кълбо от крушки, закачено за тавана. Стълбите се вият нагоре, от всяка площадка се отклонява по един апартамент. Вече сме преполовили изкачването, когато някаква врата внезапно се отваря и от апартамента се показва мускулест мъж, който ни гледа навъсено, докато минаваме покрай него. Отвътре лъхва сладникав мирис.
— Супер. Ще живеем в наркоманско свърталище — казва Сайлъс, след като вратата се затръшва отново.
Докато се доберем до последния етаж, мускулите ми вече се съпротивляват досущ като Душевадеца. От долния апартамент бумти музика, която се чува така ясно, сякаш уредбата е непосредствено до нас. Сайлъс оставя саковете на пода и бръква в джоба си за ключа, но това не е нужно — когато се облягам на касата, вратата се отваря от само себе си и се удря в стената отзад.
— Ами добре дошли — казва Скарлет.
И понеже никой от нас не помръдва, тя влиза в жилището. Двамата със Сайлъс се споглеждаме и я следваме.
Апартаментът представлява цяло отворено пространство без никакви преградни стени. Обкованият с тенекия таван е високо над главите ни и стъпките ни отекват от него като в музей, каквото всъщност е и общото усещане. Навсякъде по стените са забити кабарчета, от които висят остатъци от плакати, а единият от ъглите е заринат с изрезки от списания с жени в различна степен на голота. Прозорците са огромни, но някои от стъклата са пукнати, а на места липсват изцяло. Цялото място мирише на влага и мухъл като в мазе. Отвън, на проядената от ръжда площадка на пожарната стълба, се мъдрят няколко саксии, растенията в тях отдавна са загинали и изсъхналите им стъбла са клюмнали.
Има и мебели — или поне подобия на такива. В ниша в основното помещение е сложено легло, сякаш извадено от някой филм от шейсетте години. В средата е натъкмена кръгла маса за трапезария, която всъщност изглежда доста прилично, ако изключим изрисуваните с неонов спрей графити върху дъбовия й плот. Колкото до очукания кафяв диван… той изглежда удобен, но аз бих седнала на него само ако преди това бъде застлан с десетина-дванайсет одеяла. Изпитвам съжаление към Сайлъс, който ще трябва да спи на него.
Сайлъс изглежда нормално, ако не броим лекото отвращение на лицето му, а колкото до Скарлет — тя просто си е Скарлет. Освободен от клетката си, Душевадеца най-сетне спира да фучи и се залавя да гони хлебарките и да души наоколо за мишки, а аз разопаковам торбата с кухненски прибори, но не смея да ги сложа в чекмеджетата. Скарлет и Сайлъс подпират дюшека от леглото на стената и се редуват да го тупат с дръжката на метлата. После закачат чаршаф на цветя, за да преградят нишата, където ще спим двете със Скарлет.
Три часа по-късно апартаментът все още изглежда ужасно, но поне това „ужасно“ е вече без хвърлените навсякъде фасове и бирени бутилки. Отвън неистово лае куче.
— Трябва да отида да платя наема — казва Сайлъс и оглежда без възторг стаята.
— А аз трябва да ти дам парите за нашия дял — допълва Скарлет и рови в багажа си.
Поглеждам встрани; предпочитам да не знам коя точно от вещите на Ома Марч е решила да продаде.
— Идваш ли с нас, Роузи? — пита Сайлъс, облегнат на една от многото метални колони, подпиращи тавана.
Знам, че би трябвало да отида, защото подозирам, че Скарлет планира да ловува след това — виждам я как прикрепва брадвичката към пояса си. Но истината е, че не ми се ходи на лов. Искам да си остана у дома. Толкова време се бях питала какъв ли ще е животът извън Елисън, а сега, когато бях в Атланта, вече копнеех за малкия град.
— Не, мисля да остана и да приключа с разопаковането на багажа — отвръщам, приседнала върху кухненския плот.
Скарлет се взира в мен и явно вижда разочарованието в очите ми.
— Добре — кимва тя. — Но си носи ножовете дори и тук — казва и ми подхвърля колана, към който здраво са закрепени двете ками с кокалени дръжки.
Сайлъс ми се усмихва топло, след което двамата излизат и придърпват вратата след себе си, докато щракне резето. Стъпките им отекват надолу по стълбите и чувам как вратата на якия наркоман се отваря отново, когато минават покрай него. Въздъхвам и сядам на един от столовете, мятам крака върху кутията с инструменти на Сайлъс — май по-рано бе принадлежала на стария Рейнолдс.