— Не ставай глупава, Леони — каза старият Рейнолдс, разтоварвайки инструментите от каросерията на античния си пикап. В косата му имаше дървени стърготини, а гащеризонът му беше зацапан със зелени петна от трева. — Домът на мъжа — или на жената — е техният замък.
— Това не означава, че трябва да ми работиш без пари — отвърна Ома Марч, скръстила ръце на гърдите си.
— Но аз съм само твой скромен слуга, кралице моя — рече той с усмивка.
Баба ни и бащата на Сайлъс бяха близки по възраст и между тях винаги имаше нещо като приятелски флирт. Предполагам, че е било естествено за тях приятното общуване по този начин. Майката на Сайлъс, Силия, беше починала, когато той бе на осем години, а Джейкъб, единственият от седемте братя и сестри на стария Рейнолдс, който бе останал в Елисън, беше толкова по-млад от него, че повече приличаше на негов син. Имах чувството, че той копнее за малко компания и разбиране от страна на баба ни, макар и да го изразяваше по такъв ученически начин, че със сестра ми ни се гадеше.
Гладя козината на Душевадеца и разглеждам с опасение ръждивите тръби на тавана, размишлявам какво ли би направил той, за да стегне това място. Отвън камбаните на порутената черква отбелязват кръгъл час с тенекиено механично дрънчене, което звучи по-скоро дразнещо, отколкото умиротворяващо. Котаракът реагира на звука със съскане и аз го успокоявам. Не съм сигурна дали дори старият Рейнолдс би могъл да превърне това място в замък. Но кой знае, може би пък Сайлъс щеше да успее.
Глава 7
Скарлет
Усещам присъствието на фенрисите навсякъде в този град, сякаш са докоснали всяка повърхност и са минали по всеки тротоар. Улиците представляват калейдоскоп от метал, стъкло и хора. Толкова невероятно различно е от Елисън. Хората не зяпат лицето ми. Тук никой никого не зяпа — всеки гледа право пред себе си и крачи устремно към целта си, сякаш гони ужасно важна задача. Предполагам, поне по това си приличаме.
Заложната къща е мрачна, претрупана с вещи, които носят мириса от жилищата на други хора: омекотител за дрехи, цигарен дим, подправки за готвене. Проправям си път до тезгяха, където отегчена жена с вид на мъжкарана гледа „Шоуто на Джери Спрингър“8 на мини телевизорче. Изваждам двете гривни, които нося, и минути по-късно излизам от магазина с няколко банкноти.
Здрачът сякаш продължава безкрай, след като слънцето залязва, безброй светлини превземат улиците. Всичко и всички са осветени от сиянието на неоновите реклами, ярките надписи на магазините и фаровете на колите. Губя представа за часовете, неспособна да отгатна по слънцето или луната кое време на вечерта е. Бродейки, се спускам в една от станциите на метрото, разглеждам завъртулките от графити по стените, ровя из джобовете си за монети, които да дам на възрастния чернокож мъж, който барабани на преобърнати кошчета. Лицето му е цялото в белези почти като моето, само дето се съмнявам неговите да са от вълци.
— Дявол го взел, момиче. Мъж ти ли те подреди така? — казва той, зяпнал белезите по ръцете ми, както и онези, които се подават от превръзката на окото и под косата ми.
Неговата прямота е някак успокояваща, съвсем различна от тайните погледи, които ми хвърлят повечето момичета, като докосват с ужасен вид собствените си красиви и гладки лица. Пред този човек нямаше защо да се притеснявам — каква полза да се криеш, след като някой вече е дал да се разбере, че те вижда.
— Не точно — отговарям и хвърлям малко дребни в кутията от кафе до нозете му. — А и аз си върнах тъпкано.
— Тъй, тъй, добре си направила, душко — казва той и подхваща нов заплетен ритъм на барабаните си.
Излизам от подлеза и най-сетне зървам последните златисти ивици светлина да се стопяват на хоризонта. Според картата на стената на метрото би трябвало да съм само на една-две пресечки от парка. Подминавам библиотеката. Огромна и внушителна, тя има странно класически вид сред целия сребристосив пейзаж и със съжаление разбирам, че вече затваря тази вечер. Харесвам библиотеките. Утешително е, че знанието може да се съхранява толкова дълго. Че можем да предаваме онова, което сме научили.
Продължавам нататък и не след дълго в края на улицата се появяват дърветата на парка Пиедмонт9.
Те изглеждат някак по-горди от онези у дома, сякаш се възхищават едно на друго, задето са успели да оцелеят толкова дълго в града. Точно преди да стигна до парка, взрив от оживена пулсираща музика бликва за миг и заглъхва — вратата на един клуб малко по-надолу по улицата се е отворила и затворила. Обръщам се и тръгвам към него покрай тухления зид, оградил някаква стара жилищна сграда, наблюдавам опашката от момичета, чакащи реда си да влязат.
8
„Шоуто на Джери Спрингър“ — Популярно телевизионно шоу в САЩ, посветено основно на дискусии по семейни проблеми. — Б.пр.