Выбрать главу

Те са окичени с бляскави зелени камъчета и пайети, напудрени с брокатен руж, клепките им са очертани с тюркоаз и аквамарин. Момичета пеперудки. Косите на всичките са еднакви, дълги и боядисани на кичури, пуснати на спирали по голите гърбове, където стегнато са вързани тънките презрамчици, придържащи блузките им. Кожата им блести под неоновите светлини — сметанена, абаносова, кехлибарена, — безукорно гладка като полиран метал. Присламчвам се още по-близо до грапавата тухлена стена, придърпвам пурпурната наметка по тялото си. Когато се загръщам плътно, белезите на раменете ми прозират през тънкия плат. Грапави червени подути линии на равни разстояния една от друга.

Пеперудките се смеят сладко и звънливо, а аз стена от безсилен гняв. Те мятат коси, изпъват крака, кършат бедра, пърхат с клепки към охранителя на вратата, правят всичко, което примамва фенриса. Търсят си белята като някое глупаво малко сукалче, което блее с пълен глас. Гледайте ме, вижте как танцувам, забелязахте ли косата ми, погледнете пак, пожелайте ме, аз съм самата прелест. Глупави празноглави пеперудки. Ето ме мен, цялата изпохапана, белязана и издрана заради вас, тръгнала да ви спасява живота, а вие дори не подозирате. Защо ли не оставя фенриса да изяде някоя от вас.

Не, не го мисля наистина. Въздъхвам и продължавам към другия край на зида, прокарвам пръсти през гъстите листа на бръшляна, който го обвива. Става по-тъмно, неоновите светлини от улицата не стигат дотук. Дишам бавно, клоните на дърветата се поклащат над мен, очертани на фона на небостъргачите. Разбира се, че не го мисля. Незнанието не е основание да умреш. Те няма как да бъдат други в своето щастливо неведение в пещерата с измамните сенки. Те съществуват в свят, който е красив, нормален, в който хората ходят на работа и имат мечти, не включващи кървава сеч. Моят свят е паралелна вселена на техния — същите гледки и хора, същият град, но в него се спотайва фенрисът, прокрадва се злото, съществува познанието, което не мога да отрека. Ако не бях захвърлена в този свят, сигурно и аз щях да съм пеперудка като тях.

Приближават се стъпки — стъпки, които познавам, шумолящи тихо през тревата на парка.

— Здравей, Сайлъс — поздравявам го, без да поглеждам.

Той поспира.

— Знаеш ли, като за момиче, което не вижда отдясно, не е лесно да те изненада човек. Какво е това, някаква пиратска свръхсила? — подкача ме той.

Ако друг ме вземе на подбив заради липсващото око, бих го ударила, но на Сайлъс му е простено.

— Да — отвръщам с усмивка. — Всички пирати имаме супер слух. Това е страничен ефект от носенето на очна превръзка.

Той застава до мен в сянката на стената и заглежда момичетата. Очите му се присвиват в нещо средно между отвращение и интерес, все едно не е сигурен дали ги харесва, или не. Ще ми се да кажа нещо, но си мълча. Струва ми се някак важно да изчакам реакцията му. Накрая той се обръща и ме поглежда.

— Сякаш направо си просят да бъдат изядени, нали? — подхвърля. — Нямаш представа колко се радвам, че с Роузи не сте като тях.

— Без майтап — усмихвам се с облекчение аз. — Макар че Роузи би могла, ако поиска. И тя е хубава като тях.

— Хубостта няма нищо общо. Роузи никога не може да стане една от тях. Смяташ ли, че щяха да се обличат и държат по този начин, ако знаеха, че така привличат вълците?

— Не бях се замисляла — намръщвам се аз. — Но мисля, че си прав. — Познанието има свойството да те прави отшелник. Или ловец в нейния случай.

— О, да, Скарлет Марч, кралицата на черно-бялата перспектива. Значи според теб няма средно положение между ловеца и тези момичета? — пита Сайлъс.

Поклащам глава, облегнала гръб на зида, после хвърлям поглед наоколо.

— Няма значение. Кажи ми само как бих могла да примамя някой фенрис при такава конкуренция?

Предната част на опашката от пеперудки влиза в клуба, на нейното място се придвижва нова партида лъскави девойки. Трябва да превъзмогна лекото бодване на жал към самата себе си и осакатеното си тяло. Самосъжалението е безполезно чувство — напомням си веднага.

— Хайде стига, знаеш, че фенрисът никога няма да нападне сред такава тълпа. Просто бъди единственото момиче, откъснало се от групата — отвръща твърдо Сайлъс.

Той никога не ме е жалил заради белезите, за което ще съм му вечно благодарна.