— Така е — казвам с половин уста. — Но Роузи ще трябва да ловува повече. Тя поне може да се мери с тях.
— Щом казваш — отвръща неубедено Сайлъс. — Все още ли си против да излиза на лов сама?
Той се обляга до мен с ръце в джобовете. Над нас е надвиснала натежалата пълна луна, достатъчно ярка, за да хвърля сенките ни върху стената въпреки всички светлини на града.
— Нали я знаеш. Просто се притеснявам за нея… — не искам да го казвам, но освен притеснението, че може да остави фенрис да се измъкне, се тревожа и да не завърши някоя поредната своя битка като мен. Или още по-зле, като Ома Марч. — Но все пак и тя трябва да ловува, иначе сме за никъде.
— Може би. А може би тя не е чак такъв ловец като теб — отвръща Сайлъс.
Аз вдигам вежда.
— Тя е страхотен ловец и ти го знаеш. Само не й казвай, че съм го споменала.
— Имам предвид, че е възможно това просто да не е за нея.
— Това не е за никого — въздъхвам аз. — Но… какво друго да сторим? Да седнем и да чакаме някой друг да избие фенрисите? Наша отговорност е да вършим добро, ако е по силите ни. А сама не мога да се справя. Достатъчно трудно ми беше, когато те нямаше. Ако загубя и нея…
— Мислила ли си някога да станеш проповедник? — клъвва ме Сайлъс.
— Нас, пиратите, не ни пускат в църквите, страхуват се, че ще плячкосаме всичко — не му оставам длъжна аз.
Той се засмива доста гръмогласно, та си спечелва няколко закачливи погледа от страна на пеперудките.
— Хайде, Лет. Да отидем да поспим. И да се уверим, че Роузи не е отвлечена от изперкалия наркоман.
— Роузи може да се справи с него със затворени очи. И освен това не ми се спи. Трябва… да се движа, да върша нещо. Хайде, Сайлъс, ела на лов с мен — произнасям по-умолително, отколкото бих искала.
Ловът ще подреди нещата, ще превърне този град от съвсем чужд в поне донякъде свой.
— Ще прощаваш, Лет, но не възнамерявам да се лишавам от сън — казва категорично той. — Надявам се, няма да кажеш сега, че съм те изоставил, нали? Защото, ако пак ми се нацупиш, задето си тръгвам и те оставям сама, вече няма да мога да го понеса.
— Върви да поспиш — усмихвам се аз. — Кажи на Роузи, че сигурно ще закъснея. И ми дай ключа. — Протягам ръка и Сайлъс пуска в шепата ми ключа от апартамента. — Ето и нашата част от наема — пъхам в ръката му стодоларова банкнота.
— Всъщност не е нужно вие двете да плащате — казва делово Сайлъс. — Наемът не е висок, явно ползваме голяма отстъпка за живеене в наркоманско свърталище.
— Не, моля те — възразявам веднага и пъхам ръце в джобовете си, преди да е успял да ми върне парите.
— Ами добре — свива рамене той. — И умната по време на лова. Тук вълците не са единаци, а дори ти не можеш да се справиш с цяла глутница.
— Ще видим тая работа — заяждам се аз, но после кимвам, като виждам киселия му поглед.
Той си тръгва, а аз обръщам гръб на пеперудките, загръщам наметката на раменете си и влизам в парка.
Паркът Пиедмонт изглежда малко зловещ през нощта с дългите сенки, които от светлината на лампите хвърлят величествените дървета. Просто сенки, докато не си въобразиш, че са истински… Нарочно минавам през тях, вътрешно се надсмивам на себе си. Размахвам леко шумолящата наметка и се взирам през оформените редове от цветя и храсти за някакъв признак на живот.
Чакай… ето.
Да, да! Познатият прилив на адреналин във вените ми. От другата страна на алеята, скупчени до леха с розови хортензии, се спотайват трима мъже. Фенриси са, усещам ги още оттук. Прокашлям се леко, привличайки вниманието им. Трима още от първата вечер? Сърцето ми трепва — това е моята стихия.
Преценявам ги през кичурите на спуснатата си коса. Никога по-рано не съм се била с трима наведнъж, но единият изглежда млад — всъщност на вид е стар, но фенрисите, които са чудовища отскоро, винаги се различават по движенията си, сякаш тялом все още се опитват да бъдат хора, ала душите им вече са отлетели. С тях се справям лесно.
Най-едрият ми се ухилва изпод рошавата си черна коса и тримата се извъртат зад мен, а аз ускорявам крачка. Стискам здраво дръжката на брадвичката и поглеждам през рамо, надявам се да имам уплашен вид. Налагам си да дишам равномерно, за да не допусна нетърпението да надделее над разума. Хайде, хайде…
Те спират.
Обръщам се, предполагам, че просто изчакват удобен момент, за да ми се нахвърлят едновременно. Но не, те са се събрали и преспокойно си говорят. Присвивам очи, за да видя знака на китката на най-близкия. Камбана. Какво чакате, Камбаните винаги са били агресивни. Завъртам се кокетно и се правя, че съм особено заинтригувана от близкия фонтан с бронзови лебеди.