— Разбира се — отвръщам бързо, обзета от съкрушително чувство на вина. — Разбира се, Скарлет. Ще направя всичко, което трябва. Това е мое задължение — добавям и виждам как насреща ми Сайлъс вдига с любопитство вежди.
Скарлет се изправя и с въздишка се запътва към вратата, която води към терасата на покрива. Вече се бях качвала там, но се върнах веднага обратно — това бе само някаква площадка от дъски и шперплат, скована на две на три върху стрехата. На нея обаче сигурно ще й хареса за наблюдателница. Тя затваря след себе си, но вратата бавно се открехва отново и ние чуваме предпазливите й стъпки и тихи ругатни, докато се качва по разнебитените стълби.
Отвън църковната камбана удря веднъж; тя бие на кръгъл час, но отбелязва и всеки четвърт час, което още повече пречи на съня.
— Значи аз ще съм десертът — казвам начумерено и ставам да прибера остатъците от закуската.
— Хайде да отидем да си вземем кафе, ще се поразсееш — отвръща Сайлъс успокоително, като вижда как си го изкарвам на плика с хляб, завързвайки яростно отвора му на възел.
— Не обичам кафе — муся се, без да го поглеждам.
Той протяга ръце и ги полага върху моите. По кожата ми полазват мравки. Той продължава нежно, без да откъсва очи от лицето ми:
— Тогава ще ти вземем мляко с какао. Но нека излезем оттук, преди да си направила хляба на пихтия.
Въздишам и го поглеждам. Странно как може да се превръща от „просто Сайлъс“ в Сайлъс само за секунди. Оставям хляба и го следвам навън, а мрачното настроение и пърхащото чувство се борят в мен за надмощие.
Закусвалнята, в която ме води, е само на няколко преки; позанемарено, но традиционно изглеждащо място с черно-бели плочки и червени неонови надписи, гласящи неща като „Ябълков пай!“ и „Хрупкави картофени крокети!“. Сядаме в едно от сепаретата, сервитьорката с няколко липсващи зъба ни се усмихва и пита какво ще обичаме.
— Само чаша кафе за мен. За теб, Роузи?
— Мляко с какао — поглеждам го ехидно.
Сайлъс се смее, сервитьорката се оттегля. После тишина. Той подрежда солничките и пиперничките по масата, а аз се правя, че чета листовката, в която се разказва историята на закусвалнята. Чудничко.
— Е — подхвърлям малко по-шумно, отколкото съм очаквала, — май не успя да прекараш много време у вас? Едва се върна от Калифорния и сега се насади тук с нас двете.
Моят глас ли трепери така? Да, мисля, че е моят.
— Не бих казал чак, че съм се насадил — казва той с усмивка, която си е направо ослепителна. — Но иначе си права, имам нужда от малко ваканция. Повечето време в Сан Франциско хем тичах по задачи за чичо Джейкъб, хем се чувствах виновен, че съм ви оставил със Скарлет сам-самички в Елисън. Не съм имал ваканции от… май от седмия си рожден ден. Тогава татко ни заведе всички на усамотено крайбрежно място в Северна Каролина за цял месец.
— Страхотно — казвам с лека завист: аз никога не съм прекарвала истинска ваканция.
— Отначало да — засмива се Сайлъс. — Но като казвам усамотено, имам предвид наистина усамотен. Повярвай, ако нямаш друго забавление, освен седемте си братя и сестри, след първата седмица започва да ти втръсва.
— Напълно те разбирам — казвам с усмивка.
— Макар сега да си давам сметка — допълва Сайлъс, като поглежда през прозореца, — че ми липсват повече, отколкото съм очаквал. Има голяма разлика между това да не се виждам с тях заради разстоянията и да не се виждам с тях, защото ме мразят.
— Просто са разочаровани — казвам аз. — С времето ще им мине.
— Да, знам. Причината е, че те помнят татко такъв, какъвто беше навремето. Пълен с живот и енергия, човек, който си приказва с дървесните духове, и тъй нататък. Мислят си, че съм приел къщата от здрав човек. А аз не си позволявам да им кажа, че той всъщност ми я прехвърли, защото мен последен забрави. Отначало забрави всички тях, а после… и мен. — Сайлъс въздъхва и завърта салфетката върху масата.
— Всъщност той все едно… все едно вече го няма, а? — питам деликатно и слагам ръка върху неговата, за да остави на мира салфетката.
Погледите ни се срещат и внезапно си давам сметка, че се докосваме. Дръпвам си ръката, но той се усмихва и отговаря:
— Общо взето, да. Той само прилича на баща ми и има някои негови спомени от далечното минало. Не че братята и сестрите ми не ги е грижа, но са прекалено заети със своя си живот. Докато Джейкъб и аз… може би не сме чак толкова заети като тях.
— Толкова по-добре — казвам и се боря с желанието да сложа отново ръката си до неговата. Какво ми има, защо изобщо я дръпнах? — В смисъл: какво щеше да стане, ако беше продължил в колеж като останалите си съученици от гимназията? Кой щеше да се грижи за баща ти тогава? Разбира се — добавям веднага, — ние със Скарлет нямаше да го изоставим, но… не би било същото.