— Права си — отвръща Сайлъс, — животът ми щеше да е много по-различен, ако бях станал дървосекач като братята си или бях влязъл в колеж заедно с приятелите си. — Умълчава се за миг. — За мое щастие успях да избегна тези клопки и ето, сега се занимавам с лов на вълци.
— За щастие и на двама ни — отбелязвам с усмивка.
Сервитьорката се появява отново и слага пред нас кана с кафе, която има вид, сякаш е извадена от нашия мръсен апартамент. Поне чашата, в която е моето мляко с какао, изглежда поизплакната. Сайлъс си налива кафе, изсипва в него няколко пакетчета захар и променя темата:
— Между другото, видя ли Центъра по изкуствата?
— Не, къде?
— Преди малко минахме покрай него, точно до супермаркета. Казах ти за него, докато пътувахме насам. Просто влизаш вътре и се записваш. Имат най-различни курсове. Сигурно ще ползваш и отстъпка за ученици.
— Но аз не съм ученичка…
— Достатъчно млада си, за да предположат…
— … а и откъде ще намирам време да ходя на курсове по танци, след като сега ще бъда десерт?
— Вече започвам да съжалявам, че използвах тази метафора — ухилва се Сайлъс. — А и нека ти обясня нещо, Роузи. — Той отпива от кафето си и слепва устни, докато подбира думите. — Аз произхождам от много, много, много поколения дървосекачи. Всичките ми братя са адски талантливи. Всеки от тях си е построил сам стаята. За Бога, та Лукас дори си издяла цяла дървена вана в спалнята, с дървени маймуни, които наливат вода в нея.
— Маймуни?
— Не питай. Както и да е, аз също разбирам от занаята. Знам как да се оправям в гората, въртя брадвата по-добре от повечето хора, мога да накарам дърво да се хване там, където нищо друго не вирее, да се храня с горски плодове, да убивам всякакъв дивеч, знам за фенрисите още отпреди да съм проходил. Аз съм горски човек откъдето и да ме погледнеш. Но това не означава, че трябва да живея по този начин, както и че ти си добра в лова не означава да живееш живота на ловец. Ето защо може би ще ти бъде от полза да се откъсваш за по няколко часа от рутината, за да прецениш дали наистина това е за теб, или не.
Поклащам глава, смутена, че той изобщо допуска подобна възможност.
— Не мога просто така да спра, Сайлъс. Добре, да кажем, че взема няколко урока, и какво ще стане, ако реша, че мразя лова и искам да се откажа? Това не значи, че ще мога да си го позволя. Аз дължа живота си на Скарлет и ако тя иска да й се отплатя, ловувайки рамо до рамо с нея, така да бъде. Тя няма да го понесе, ако разбере, че се отказвам.
— Роузи — казва тихо Сайлъс. — Аз не те карам да зарежеш сестра си и да станеш професионална балерина.
Облягам се назад и скръствам ръце на гърдите си. Наблюдавам хората, които минават покрай огромната стъклена витрина. Наивници, ги нарича понякога Скарлет. Хора, които нямат представа какво вършим, каква цена плащаме за тях, каква цена е платила сестра ми за мен. Но дали наистина е възможно да правя и нещо друго?
Поглеждам пак към Сайлъс, който сипва още захар в кафето си.
— Добре. Съгласна съм. Един курс, но само защото може повече да нямам този шанс, когато се върнем в Елисън. И ако обещаеш да не казваш на Скарлет.
— Само ако ми позволиш аз да го платя — парира той.
— Сайлъс! — казвам заплашително.
Той свива рамене.
— Вие с Лет нямате пукната пара. А освен това, ако ти плащаш, тя ще забележи, че липсват пари.
— Добре — казвам небрежно.
— Супер! Да вървим да те запишем — той става и пуска на масата няколко смачкани долара.
Аз седя с увиснало чене:
— Сега ли?
— Защо да не е сега? Явно съм възприел операцията „Роузи се пробва в живота“ като лична мисия. Почти същото като „Сайлъс се пробва в живота“, така че не мога да остана безразличен.
Той протяга ръка към мен и аз, без да мисля, я поемам. Сърцето ми се разтуптява и ми се иска да го прегърна.
Боже, къде ми е умът? Издърпвам си ръката и се усмихвам смутено. Сайлъс също ми отвръща с почти овчедушна усмивка. Дали и той изпитва това замайващо усещане?
Връщаме се по обратния път и стигаме до въпросния център. Не е чудно, че съм го пропуснала на идване, представлява най-обикновен вход между кафене „Старбъкс“ и магазин от верига за евтини стоки тип „всичко по долар“. Сайлъс ми подава трийсет долара и остава да чака отвън, аз влизам във фоайето, което мирише натрапчиво на ароматизатор.
Не е редно. Аз съм ловец. Не бива да пилея пари за никакви курсове. Така се измъквам от отговорността към други момичета, момичета, които не подозират за съществуването на фенрисите. Заставам пред таблото, където са изброени предлаганите курсове, наистина има за всекиго по нещо. Икебана, танци, френски език, оригами, фъншуй… Почти се олюлявам от емоционалното напрежение.