— Госпожице! — подвиква преследвачът ми точно когато стигам другия край на уличката.
Падна ми.
Аз ахвам и се обръщам, внимавам червената качулка да не се смъкне от главата ми.
— Уплашихте ме — казвам и се хващам за сърцето, единствената част от тялото ми, останала недокосната от челюстите на фенриса3.
Ръцете ми са с белези, също както и лицето, но те са толкова малки, че разчитам в пристъпа си на глад той да не ги забележи. Лесно е да прикова вниманието на вълка към косата ми, дългите крака, стройното тяло, но криенето на белезите ми коства доста време и практика.
— Моля за извинение — казва той и се появява от уличката.
Изглежда нормален. Симпатичен дори — тъмнокестенява коса, квадратна челюст с леко набола брада, същинска футболна звезда от колежа. Носи светлосиня фланелка и дънки. Ако не знаех какъв е, можех да си помисля, че току-що излиза от някой от баровете. Естествено, това е част от илюзията. Трудно е да подмамваш млади момичета към гибел, ако имаш вид на психопат. Трябва да изглеждаш любезен, чист, спретнат. Покажи им се с хубава коса и модерни дрехи — и повечето момичета няма да се загледат, та да забележат, че зъбите ти са остри като на куче, или да осъзнаят, че онова, което свети в очите ти, е глад.
Той се оглежда наоколо. По ъглите на две-три преки от нас висят неколцина подозрителни типове, дребни мошеници и несъстояли се гангстери, пушат и си подвикват. Това не е добре — той не иска да ме убие на място, където може да го видят, а аз не искам да го нападна на място, където може да ми попречат. И вълците, и аз предпочитаме да дебнем жертвите си под прикритието на тъмнината, ако е възможно. Обаче винаги бих предпочела да убия вълк посред бял ден пред възможността да го оставя да се измъкне жив.
Той прави крачка към мен. Изглежда не по-възрастен от мен, най-много на двайсет и две, макар че, щом се променят, те повече не остаряват, така че е трудно да се каже със сигурност. Преобразят ли се веднъж, те са вечни — освен, разбира се, ако някой ги убие. Той се усмихва, белите му зъби проблясват в нощта. Нормално момиче би усетило привличане. Би изпитало желание да го докосне, да го целуне, би го пожелало. Нормалното глупаво и невежо момиче.
— Хубаво момиче като вас не бива да се разхожда толкова късно само — казва спокойно той, но аз чувам задъхването в гласа му, докато погледът му се плъзга по червената наметка.
Забелязвам как космите по ръцете му започват да растат; прекалено е гладен, за да може да овладява още дълго преобразяването си. Никога не бих убила фенрис, ако не се е преобразил. Има риск да убия истински човек, да хвърля някого в същата агония, през която минахме със сестра ми. Тогава ще съм просто убийца, така че, макар досега да не съм бъркала, винаги изчаквам.
Престъпвам от крак на крак, преструвам се на притеснена.
— Изгубих се — лъжа го. Криволича по уличката, поклащам бедра. — Трябваше да се срещна тук с един приятел…
Още малко и ще се скрием зад поредицата от заложни къщи на пресечната улица. Той се смее с дълбок ръмжащ смях.
— Изгубили сте се значи — казва и пристъпва към мен. — Позволете ми тогава да ви покажа пътя.
Той ми протяга ръка. Поглеждам надолу и виждам на китката му черен белег, подобен на татуировка, безупречно изображение на монета. Член на глутницата на Монетата чак тук? Странно. Правя още крачка назад. Вече съм скрита от погледите на хората, както ще бъде скрит и той, ако се приближи още съвсем малко.
— Аз… ще се оправя — мънкам.
Той се ухилва. Смята, че ме плаши, и това му доставя удоволствие. Не е достатъчно само да убиваш и изяждаш момичетата. Първо трябва да ги уплашиш. Обръщам му гръб и се забързвам, наметката ми се издува от вятъра, за да го подмамва. Хайде, последвай ме. Време е да умреш.
— Ей, чакайте — виква той.
Гласът му сега е нисък, почти гърлен. Той се бори с преобразяването, но гладът му надделява — някак мога да го почувствам. Жаждата му за кръв надвисва във въздуха като мъгла. Иска да ме разкъса на парчета, да забие зъби в гърлото ми. Аз спирам, оставям качулката да се свлече и къдрите ми да се развеят от вятъра. Чувам го как стене от отвратителна наслада, докато стискам познатата извивка на дръжката на брадвичката. Не се обръщай, изчакай още малко. Той все още не се е преобразил и ако види белезите на лицето ми, ще бъда разкрита. Не бива да рискувам да побегне и да се измъкне — той трябва да умре. Заслужава да умре.