— Загубих се и мислех, че оттук ще мина по-напряко. А и ти не си ли още малък да се разхождаш по това време? — пита го с изкусителен и сладък глас.
— Може би — отвръща той с по-зрял тембър, отколкото предполага видът му.
Роузи се поколебава за миг и я виждам как го оглежда повторно. Явно не е сигурна, че наистина е фенрис. Тя улавя погледа ми за част от секундата, кимвам й уверено. Той няма душа.
— На колко години си? — казва тя и прави заднешком още крачка навътре в парка, поклаща съблазнително бедра.
— На четиринайсет, да речем — ухилва се фенрисът и прави няколко бавни стъпки към нея.
Пръстите му потръпват и дори от моето място виждам как ноктите му бавно се издължават и заострят. Той прокарва ръка през рошавата си коса с жест, по който би си паднало почти всяко младо момиче. Роузи играе ролята си перфектно, тя прехапва устна и се изсмива палаво.
— Четиринайсет? Наистина си бил малък.
Виждам как сянка на жалост минава през лицето й. Тя често изпитва съжаление към по-младите, представя си какви са щели да бъдат, ако не са станали вълци. Фенрисът също се смее, но в дрезгавия му глас няма веселие, а косата му вече е малко по-тъмна. Роузи отстъпва още крачка назад. Голям фонтан, обграден с цветни насаждения, я скрива от погледа ми. Напрягам очи, но фенрисът също пристъпва след нея и вече и двамата не се виждат.
— По дяволите, да вървим — прошепвам.
— Чакай — отвръща Сайлъс, слага твърдо ръка на рамото ми и ме дръпва назад. Едва не падам отгоре му и го поглеждам гневно, но после се обръщам в посоката, накъдето ми сочи с глава. Навътре в парка, твърде далеч, за да ги чуем, но ясно видими под една от лампите покрай алеята стоят трима мъже. Те неспокойно въртят глави подобно на диви зверове и аз забелязвам как единият вирва нос нагоре и души нещо срещу вятъра. — Какво ще кажеш?
— О, да. Фенриси. — Още докато произнасям думите, по ръцете на един от тях започва да никне козина, но той успява да овладее трансформацията си и космите изчезват обратно под кожата му.
После мъжете тръгват в обратната посока на нашата и аз изпадам в паника. И тези са на път да се измъкнат.
— Оттук ли си? — пита младият фенрис, едва долавям гласа му през шума от уличното движение наблизо. Не чувам отговора на Роузи. — Елисън? Чувал съм, че е хубаво място. Аз съм от Саймънтън10.
— Лет… мисля, че е най-добре да тръгнеш след тях — казва Сайлъс, прикрит зад дебелите кожести листа на магнолията, посяга през рамото си и изважда брадвичката от раницата на гърба си.
— Ами Роузи? — изсъсквам.
— Аз ще остана с нея. Ти си по-бърза, ще се справиш с група от трима много по-лесно от мен.
— Сайлъс…
— Лет, това съм аз! Хайде тръгвай, нищо няма да се случи на сестра ти.
Поглеждам Сайлъс продължително — предупредително, заплашително — и му кимам. Не мога да оставя три фенриса да се измъкнат просто така. Сайлъс е моят партньор. Мога да му поверя живота на Роузи. Обръщам се и се прокрадвам към тях, скрита зад лехите с азалии, докато Сайлъс се насочва в обратна посока. Мъжете долавят звука от предпазливите ми стъпки и за момент се напрягат, опънали шии като кучета, но после се успокояват и продължават разговора си.
Вече се готвя да се изправя в цял ръст, когато те тръгват към мен, без да спират да говорят и една дума приковава вниманието ми: Потенциалния. Снишавам се пак зад азалиите, цялата в слух.
— Казвам само, че е минавал от тук, подушвам го. Значи сигурно сме по-близо до целта от Стрелите, нали? — твърди възрастен на вид фенрис.
Той поглежда неспокойно ръцете си, обрасли с мазна сплъстена козина — тръсва ги с досада и козината изчезва. Без козината изглежда красив. Прилича на доктор или адвокат, с прошарена коса и дълбоко разположени очи, които на лунната светлина имат почти стоманен цвят. Колко ли млади жени е погубил?
— Това не означава, че можем да се храним, когато си поискаме. Тази нощ е наш ред да го търсим, а не да ловуваме — отвръща един от другарите му. Той има изтощен вид, сякаш е уморен и ядосан… и гладен. — Хайде да идем да приберем хлапето. Водача ще го убие, ако разбере, че е тръгнал след онова момиче, вместо да патрулира. И утре е ден, а в града има още пет милиона пиленца като нея. Всички знаем, че времето наближава и фазата на Потенциалния е започнала… не бива да изпуснем и този.
— По дяволите — изръмжава третият фенрис, на вид по-млад от другите двама, приблизително на годините на Сайлъс, със зализана черна коса и бицепси, издуващи ръкавите на тениската му, — ще ми се този дръвник да спре да се мотае из целия шибан град… Сигурно ли е въобще, че някой го е подушил в Атланта? Пак казвам, нашите момчета в провинцията смятат, че…