— Ами иди и кажи това на Водача — избоботва вторият с глас, който трудно може да се нарече човешки. — Щом ти се ще накрая да му обясняваш как си бил прекалено зает да гониш фусти, а Стрелите са ти измъкнали Потенциалния изпод носа. Те и без това растат и вече погълнаха Врабчетата, искаш скоро да покорят и нас ли? Да ги оставим да стават все по-силни, да ни крадат членовете, да намерят Потенциалния за себе си?
Събеседникът му не отвръща нищо. Известно време двамата се гледат като кучета, готови да се сдавят, докато накрая сивокосият се обръща рязко и гневно се отдалечава. Другите двама го следват и виждам как младият фенрис, който се беше лепнал на Роузи, притичва от една странична алея и също се присъединява към тях с гузен вид. Носът му се криви, за да добие отново вид на вълча муцуна, и той поглежда с копнеж назад към мястото, където е останала сестра ми.
Сега ще побегнат. Всеки момент ще се изпарят и ще ме оставят отново да стърча с брадвичка в ръка и с неизпълнена задача. Аз не съм примамка — вече не. Сега съм просто ловец. Изправям се и червената ми качулка се смъква. Вълците се обръщат с любопитство към мен. Аз правя няколко крачки и излизам на огряната от лунната светлина алея.
— Какво имаме тук? — ръмжи единият от тях.
Очите му шарят по червената наметка и лицето ми, цветът го привлича, но белезите го отблъскват. Няма да мога да го накарам да се преобрази от похот, но ще го направи от гняв.
Вдигам високо брадвичката и нападам. Фенрисът, който бе тръгнал след сестра ми, не може да удържи трансформацията си и се хвърля насреща ми. Още преди да ме е доближил, замахвам и пускам дръжката. Оръжието изсвистява във въздуха и се затъква в плешката му, достатъчно дълбоко, за да го повали на земята. Той започва да се мята, очите му са ту на човек, ту на звяр, но мракът и омразата не чезнат нито за миг. Останалите три фенриса се отърсват от вцепенението си. Те се преобразяват едновременно, с общо плавно движение.
Няма да ми избягат, не и този път. Няма да се стопят в нощта, защото аз не съм успяла да ги примамя. Миризмата на козината им изпълва въздуха, когато се шмугвам ниско покрай тях, за да взема брадвичката си, която е паднала до най-младия. Ръката ми цопва в локвата от неговата кръв, той се мъчи да ме захапе, траква челюсти през пронизващата го болка. Явно съм му разкъсала артерия, много скоро той ще бъде сянка.
Отстрани се разнася ръмжене, последвано от гневен хрипкав лай. Трите фенриса са застанали един до друг, най-едрият е в средата. Вече не мога да различа кой човек в кой вълк се е превърнал. Те се движат към мен с бавни уверени стъпки, привели глави, озъбени. Двамата странични се раздалечават, за да ме обградят. Стискам здраво брадвичката и вадя ножа си от ножницата.
Не бива да ги оставям да минат зад гърба ми. Правя крачка назад, за да помислят, че бягам. Страничните скачат, единият към гърлото, другият към краката ми. Снишавам се бързо, оставяйки първия да прелети покрай лицето ми, но нокътят му закача рамото ми с раздиращ звук. Трепвам от болка, а вторият вече е върху мен, разтворил паст пред бедрото ми, с облещени очи и жълти, остри като бръснач зъби. Едва успявам да се дръпна и челюстта му се затваря с изтракване. Преди да пробва отново, забивам ловджийския нож в гърба му.
В този момент най-едрият ме връхлита откъм сляпата ми страна. Брадвичката ми отхвърча и за пръв път се питам къде е Сайлъс. С Роузи, той е с Роузи. Тя е в безопасност. Усещам как нещо в гърдите ми изпуква и чувам драскането на нокти по алеята, когато останалите вълци се изправят. Най-едрият пъхти, пуска лиги по шията ми. Очите му са жълти, искрящи, а белите еклери около ирисите им са толкова големи, че изглежда почти като безумен. С ниско гърлено ръмжене той притиска лапа към гърдите ми и бавно раздира кожата ми.
Иде ми да изкрещя. Но няма да го направя, докато той ме гледа с такова радостно предвкусване. От гърлото му изригва дрезгав кашлящ звук — може би смях? Той прониква през порите ми, разпалва моя гняв, кара кръвта ми да закипи.
Замахвам с левия си юмрук към главата му. Забивам го в долната му челюст и виждам как няколко зъба отхвърчат в нощната тъма. Пръстите ми се разтварят, ръката ми кърви, но това е достатъчно, за да го зашемети за част от секундата. Свивам двата си крака и го ритам силно в меката долна част на корема, от което той се прекатурва встрани и си поема на пресекулки въздух. Изправям се с олюляване. Само един вълк е останал ненаранен.
Но греша.
И четирите — дори двата, които посякох — отново се надигат срещу мен. Плешките им се местят от всяка стелеща се крачка. Какво става? Те са готови да продължат.