— Тоест казваш… да спрем? — пита смаяна Роузи.
Поклащам глава.
— Досега винаги ние сме играли ролята на стръв, но това вече не върши работа. Трябва ни нещо по-ефикасно. Трябва ни Потенциалния, ако искаме да ги примамим.
— Виж, Скарлет — започва лекичко Роузи с успокоителен тон, — разбирам те, но… ние сме само тримата…
— Мислиш, че няма да се справим? — срязвам я остро аз. Гърдите ми се свиват от болка. — Извинявай, Роузи.
Тя кима равнодушно. Толкова пъти се е парила от моя гняв, че се е научила да пуска безсмислиците покрай ушите си.
— Ако успеем да го открием, ще можем да ги привлечем. Ще сме подготвени за новата им сила и ще можем да нанесем по-големи щети на глутниците като цяло. Но имаме още само двайсет и осем дни. След това те ще се върнат към лова и ще убиват като преди. Да, масираното настъпление ще спре, но пък ще изпуснем шанса да ги изловим, без самите ние да служим за примамка.
Няма нужда да го казвам. Те го знаят не по-зле от мен. Без Потенциалния съм безполезна в този град. Да, мога да се справя с някой фенрис единак или с малка глутница, залутала се към Елисън, но тук, където е истинската опасност, съм нищо. Който и да е той, имам нужда от него, за да успея, за да свърша онова, което съм започнала на този свят. Давам си сметка за умолителния вид на лицето си, за хриптенето в гласа си, боя се, че ще трябва да им се моля, за да ми помогнат.
Но не. Естествено, че не. Роузи протяга ръка и хваща моята, стиска я нежно. Ние имаме едно сърце. Където съм аз, идва и тя, където е тя, отивам и аз. Сайлъс я поглежда и също кима.
— Разбира се, Лет. Тримата сме заедно в това докрай. С какво мога да помогна? — пита той.
Въздъхвам с облекчение, щастие и страх, с всички емоции, смесени в общо чувство, което напира отвътре в мен.
— Като за начало ми помогни да измисля как да открия Потенциалния.
Глава 10
Роузи
За да вирее, на сестра ми е нужна цел. Системата с коланите в бойните изкуства й пасваше идеално. Да се цели първо в жълтия колан, после в зеления, кафявия, черния. Когато нямаше какво повече да научи там, продължи да тренира по същия начин — две мили бягане, после три, после четири. И сега с фенрисите изглежда щастлива, че отново има цел пред себе си: да открие Потенциалния.
— Трябва да започнем от града. Искам да кажа, мястото е подходяща отправна точка, защото в Атланта хората са по-нагъсто, отколкото в провинцията. А изглежда, че и глутниците се стичат насам — във всеки случай старите и големите… Вероятно скоро и по-малките ще се появят. И ако не друго, тук имаме повече достъп до информация — казва Сайлъс, когато се връщаме от кратко пазаруване навън.
— Добре — кимва Скарлет. — Започваме оттук. И как ще го намерим?
Настъпва кратка тишина.
— Нека помислим — прекъсва мълчанието Сайлъс и сяда на дивана до мен. — Те го издирват, следвайки някакъв зов или мирис, нещо такова, но в този човек трябва да има нещо характерно, което и ние да можем да открием.
— Като начало знаем, че е мъж. Знаем също, че е по-особен, с някаква отличителна черта.
— И не е дете — добавям аз. — Тоест Потенциалния няма как да се е родил вчера. За да се преобразят, трябва да са поне тийнейджъри. Не сме чували за по-млади фенриси, нали? — питам и Скарлет кимва.
— Чудесно. И тъй, каква е тази черта, която го прави Потенциален в точно определена лунна фаза? — продължава оптимистично Сайлъс, сякаш очаква, че една от нас на мига ще докладва отговора.
Отново тишина. На няколко пъти всеки от нас понечва да заговори, та другите двама го поглеждат обнадеждено, но напразно. Не разполагаме с нищо. Следващото пълнолуние, нашият краен срок, ще настъпи точно в единайсет часа и четирийсет и една минути вечерта след двайсет и осем дни.
На другия ден сестра ми се впуска във вихрени проучвания, нахвърля идеи, пише бележки, пилее ги навсякъде из апартамента. Не успява нищо да ни обясни достатъчно убедително, така че ни оставя, общо взето, да се оправяме сами.
Което е и добре, и зле.
Двамата посещаваме отново закусвалнята, след което се отбиваме в един магазин за стоки втора употреба. Когато се прибираме, Сайлъс ми помага да закача пердетата с тропически мотиви, които открих там. Другите ни придобивки са килим с наситен люляков цвят и доста прилично радио с часовник, което Скарлет веднага настройва на станцията с новините. Аз изчаквам трепетните ми чувства към Сайлъс да секнат, но те само леко се уталожват и продължавам да ги изпитвам всеки път, когато неволно ме докосне или доближи лице до моето.