Никога преди не съм имала тайни от сестра си, а сега имам цели две: брошурата от Центъра по изкуствата, която не спирам да разлиствам, и странното пърхащо усещане, когато Сайлъс е наблизо. Опитвам се да си внуша, че и двете са неща, за които тя бездруго не би искала да чуе, но те всъщност ме изпълват с безпокойство и страх. Вторникът след моята неуспешна изява като „десерт“ не прави изключение. В този ден започват курсовете и вълнението ме събужда много преди сестра ми. Или може би е бил тенекиеният звън на църковната камбана в шест сутринта.
Измъквам се от леглото и обувам пантофите — страх ме е да ходя боса из този апартамент. Спалната ни ниша е боядисана в бледолилаво, а хоризонтът е озарен от оранжеви ивици слънчева светлина. Минавам през завесата в основното помещение и очите ми се плъзват по очертанията на Сайлъс, който спи дълбоко, загърнат в одеяла. Неволно се усмихвам и се промъквам към кухнята, там отварям хладилника да взема няколко яйца.
Шумът събужда Сайлъс, който сяда рязко в постелята си. Разчорлената му коса пада върху очите и Душевадеца изсъсква по него изпод холната масичка.
— Добро утро — изломотва Сайлъс, поглежда ме и се усмихва, почесва се по тила.
И аз му се усмихвам и разбивам яйцата с вилица, преди да ги излея в тигана.
Докато Сайлъс е в банята, Скарлет също се надига и се показва от спалнята ни по тениска и долнище на пижама. Още преди да е отворила уста, знам, че има план. Очите й пак блестят въпреки тъмните кръгове под очите и още прясната рана на гърдите. Тя умее да крие болката си.
— Е, какво измисли? — питам.
Тя се ухилва и се качва на едно от високите столчета пред бар плота, които Сайлъс е домъкнал отнякъде, потръпва от течението заради липсващите стъкла.
— Ще се върнем назад. Ще разберем какви са били, преди да станат фенриси. Както и защо тези, които вече са станали фенриси, са били подходящи за целта.
— Не и преди да съм си изял яйцата — провиква се излизащият от банята Сайлъс. Той изглежда малко по-избръснат, но всъщност никога не успява да премахне изцяло четината си. Кой знае дали изобщо се опитва. — Да ти помогна ли за закуската, Роузи?
— Не, вече е почти готова — отговарям.
— Е, другия път тогава — казва Сайлъс с кадифения глас, с който обикновено ми говори, когато Скарлет я няма. До този момент дори не съм си давала сметка за този особен глас, но сега поглеждам неспокойно към сестра си. Тя обаче явно не е обърнала внимание. — Добре, сержант, какви са заповедите за днес? — продължава той, възседнал столчето до Скарлет.
Тя го поглежда кръвнишки, но въодушевлението й надделява.
— Така. Онзи, който се беше лепнал за Роузи, каза, че е на четиринайсет години, и мисля, че не лъжеше. Естествено, възрастта му като фенрис е по-голяма, но вероятно наистина е бил на четиринайсет, когато се е преобразил. Каза също, че е от Саймънтън. Не може да има толкова много четиринайсетгодишни момчета, които да са умрели или изчезнали в Саймънтън — градчето е не по-голямо от Елисън. Ще го пише във вестниците, дори да е било преди десетилетия.
— Ами ако е излъгал? — пита Сайлъс.
— Възможно е — свива рамене Скарлет. — Но не виждам причина да лъже, а и… няма за какво друго да се хванем.
— Добре… къде са тези вестници? — питам аз, плъзвам пържените яйца в обща чиния и слагам три вилици: не виждам смисъл да мия три чинии, след като и върху една има достатъчно място, за да се разделят яйцата на три порции.
— На микрофилми в библиотеката — отговаря Скарлет.
Стаята с микрофилмите е леденостудена, сякаш библиотекарите нарочно не са я отоплявали от грижа за хартиените книги. Тук сме от часове и ми се вие свят от вестникарските статии дори когато машината не е пусната на ускорено превъртане. Днес трябваше да бъде първият ден от моите курсове, но вече почти съм зарязала тази идея в името на ровенето из старите страници на „Саймънтън Банър Хералд“. Въздъхвам, преглеждайки поредната страница с некролози.
„Джоузеф Удлийф 8 април 1973 — 23 юни 1987 Джоузеф Удлийф, син на Рут и Екънър Удлийф, почина в дома си на 23 юни вечерта. Джоузеф беше активен член на папството и се открояваше с любовта си към учението. Наскоро беше приет в престижното учили ще за момчета «Сейнт Мартин». Той беше отличен гребец и запален любител на класическата музика.
Джоузеф остави родители Рут и Екънър, три лели, седем чичовци, баба и дядо по майчина линия, осем братя и сестри — Стюарт, Катрин, Фарли, Брадли, Дейвид, Тод, Бенджамин и по-малката си сестра Абигейл.