Той е прав. Трябва да отида. Стискам устни, за да скрия усмивката си, после скачам, докосвам го по рамото и изхвърчам от стаята с микрофилмите. Изнизвам се като престъпник от библиотеката, докато не се уверявам, че няма да чуя гневния глас на Скарлет да ме вика.
След четвърт час и доста тичане се втурвам запъхтяна през вратата на Центъра по изкуствата, обирайки нервните погледи на група бременни жени, които довършват урока си по йога в танцовия салон срещу регистратурата.
Не мога да повярвам, че го правя. Оглеждам таблото с курсовете, макар че няма нужда, отдавна съм запомнила всичко, което пише на него. Нещо малко, Роузи. Нещо скромно, елементарно. Недей да се увличаш прекалено, това е просто урок.
Подавам картата си на възрастната жена на гишето, мъча се да дишам спокойно.
— Кой курс, миличка? — пита тя; ръката й трепва, сякаш картата ми е невероятно тежка.
— Оригами за начинаещи.
Жената ме гледа малко учудено, после прокарва картата ми през четеца. Оригами. Простичко и невинно. Няма начин Скарлет да се вбеси прекалено много от нещо толкова тривиално като оригами, нали?
Бременните жени освобождават салона след безброй поклони към преподавателя си, после няколко доброволци на центъра вкарват вътре сгъваеми масички и столове. С още седем-осем други курсисти сядаме. Жена с посребрена кестенява коса вдига ръка пред нас.
— Днес виждам нови лица — казва с мек глас тя, тонът й е плавен и спокоен.
Раздава ни листове ярко оцветена хартия, безупречно гладки, квадратни.
Прекарвам следващия час в изработване на роза, жерав, балерина. Бях очаквала да е глупаво и отегчително, обаче… нещо ме изпълва. Не непременно любов към оригамите, а по-скоро удивителното чувство да съм нормална.
Слушам приятния глас на преподавателката — сгънете тук, отгърнете там — и хартията се плъзга между пръстите ми без никаква друга причина, освен че аз така искам. Изпитвам усещането, че сега съм нещо повече, отколкото преди да вляза тук, нещо повече от ловец. А също така, че съм ефирно, лекомислено, безцелно същество, което върши неща, дето не са негова отговорност, а просто негово желание. Някак чезна в гънките на хартията, всяка от тях отчупва по късче от коравината, която годините ловуване са натрупали у мен, докато накрая се чувствам пречистена и обновена.
Когато се връщам в апартамента, погледът ми почти моментално среща очите на Сайлъс като привлечен от магнит. Той ми се усмихва едва забележимо, повече с очи, отколкото с устни. Скарлет вдига глава от купчината книги и бележки пред себе си.
— А, Роузи — казва тя. — Разбрах, че си отишла да пазаруваш, но бях огладняла, така че… ами поръчахме си китайско — тя посочва с химикалката към кухненския плот, където са строени пет-шест малки картонени кутии. — Извинявай. Но… чакай, пазарувала ли си? — махва въпросително към мен поради очевидната липса на покупки.
— Ами — мисли бързо, Роузи — всъщност забравих да взема пари. На касата се изложих като идиот.
Скарлет подбелва очи, но се усмихва и пак се заравя в бележките си.
— Да пазарувам? — казвам на Сайлъс само с устни.
Той свива рамене и пуска радиото, върти копчето, докато накрая намира станция с поп музика. Аз вдигам вежди, а Скарлет изпръхтява. Песента е блудкава, но мисля, че и тримата я приемаме като благодатно разнообразие от новинарските канали, които бълват съобщения за нови и нови убити момичета, та се чувстваме задължени да бързаме, непрестанно да бързаме.
— Нищо по-умно не можах да измисля — прошепва ми той на музикалния фон, докато сипва бял ориз в чинията си, застанал с гръб към Скарлет.
— И какво трябваше да кажа, като си идвам без покупки? — питам, но всъщност не мога да се разсърдя, в сърцето ми сигурно има още от радостта на шарените листове хартия.
— Ти си умна. Знаех си, че ще се справиш — отвръща с лъчезарна усмивка той. — Е, как беше?
— Беше… хубаво. — Поглеждам към Скарлет, за да се уверя, че не ни гледа, и слагам червена хартиена роза в джоба на ризата му.
Задържам пръсти върху гръдния му кош и усещам как бие сърцето му. После се усмихвам и дръпвам ръката си.
— Какво е това? — изважда цветето той и го оглежда.
— Записах се на оригами — ухилвам се и се навеждам над кутията със сладко-кисело пиле.
Сайлъс се смее безмълвно.
— Оригами? И пак ли ще отидеш? — прошепва.
— Не.
Той се дръпва и смръщва вежди. Леко се изчервявам.
— Тоест мисля следващия път да отида на нещо друго. По този начин ще мога да пробвам от всичко по малко.
— Видя ли — сръчква ме леко той. — Малко свобода не вреди. — После мушка цветето обратно в джоба на ризата и тръгва към Скарлет.