Гледам го и превъртам отново в ума си този толкова чудноват ден, който сега си отива с яркия блясък на залеза в прозорците на апартамента. Излъгах сестра си. Научих се да правя хартиена балерина. И не съм съвсем сигурна, но си мисля, че може би окончателно се влюбих в Сайлъс Рейнолдс.
Глава 11
Скарлет
Нещо у Роузи се е променило.
Нещо дребно, което надали някой, освен другата половина на сърцето й може да долови. Тя борави с пръчиците и похапва китайското с необичайна ведрост, която ме плаши. Как е възможно нещо у Роузи да ми е непознато? Седнала е на пода, придърпала е книга и я разлиства между хапките сладко-кисело пиле. Сайлъс вдига очи към нея от тома, който той самият за втори път преглежда. Но май само аз имам някакъв напредък, като гледам купчината бележки пред мен.
Поклащам глава и се връщам към книгата, която проучвам: „Митове! Легенди! Чудовища!“ от Доротея Силвърклоу. Съмнявам се това да е истинското й име11, както се съмнявам и че въобще има някакво понятие от фенриси. Тя ги нарича върколаци и ги описва като сладки малки вълци, които се превръщат в готини млади момчета. При нея всичко се върти около суеверията: чесънът спира вампирите, призраците не могат да прекосяват течаща вода, седмият син на седмия син е прокълнат, феите искат да откраднат дъщерите ви. Върхът си, Доротея. Смея да кажа, че нещата, които сме научили от стария Рейнолдс, са много по-полезни от всичко, което съм открила до момента в книгите за върколаци от отдела по митология в библиотеката.
Но макар със Сайлъс да сме записали всичко, което баща му някога ни е казвал за фенрисите, и да съм го комбинирала с всичко по-смислено, намерено в книгите, все още не можем да отсеем достатъчно информация за Потенциалния.
— Може би просто ни убягва — казва Роузи и затваря книгата си.
— Може би — въздишам и хвърлям поредните листове. — А може би цялата идея няма смисъл и трябва пак да ловуваме. Дори да не успеем да убием, може да подслушаме разговор, да съберем информация за… нещо. Каквото и да е.
Дори и аз усещам отчаянието в гласа си. Откриването на Потенциалния ме е обсебило като страст. Мисълта да се върнем с празни ръце ми причинява физическа болка.
— Не се тревожи, Скарлет — казва меко Роузи. Използвала е този тон десетки пъти по-рано, за да ме успокоява; когато за пръв път плаках при вида на обезобразеното си лице, когато останахме без пари и продадохме първите вещи на Ома Марч, когато бях сигурна, че без Сайлъс вълците ще завземат Елисън. Не онова, което казва, а начинът, по който го казва, ме кара да й вярвам, без да ме е грижа каква е истината. — Довечера ще излезем на лов — добавя тя.
Поглеждам очите й. Тайнствената промяна личи в тях, прикрита от нежно-утешителното изражение.
Гласът й е същият, но този поглед си остава нов и непознат. Трябва да отидем на лов, и не само защото се нуждаем от информация. Ловът ни връща онова усещане за единство, за сливане на разделеното сърце. Дори да не убием нищо, при положение че фенрисите сега са на друга вълна, нещата ще си дойдат по местата не само с Роузи, но и със Сайлъс връзката ни ще стане по-силна, независимо що за странно изражение се е появило в очите на сестра ми.
— Тогава днес ще тръгнем по-рано — казвам.
— Добре, но мисля, че може би трябва малко да променим стратегията — включва се Сайлъс и оставя празната си чиния до мивката. — Това няма да бъде обичаен лов. Информацията ни трябва спешно.
— Какво предлагаш?
Ето, нещата вече влизат в нормалното си русло: със Сайлъс планираме лова, готвим се за нощен тур.
Той свива рамене.
— Според мен ще е добре да се разделим. Така ще покрием повече територия.
Намръщвам се, но какво да кажа? „Не, Роузи е още малка да ходи сама“? Или че искам да излезем заедно, за да заздравим връзките помежду си? Изгарям от желание да възразя, но истината е, че предложението е разумно, а навън умират хора. Въздъхвам и кимам.
Няколко часа по-късно тримата стоим на входната площадка. Светлината от уличната лампа отвън се пръска по лицата на Роузи и Сайлъс и за момент ми се струва, че и те са наранени от белези като мен. Роузи изглежда притеснена, но знам, че никога няма да си го признае. Ти можеш да ловуваш сама в този град, Роузи. Вероятно дори по-добре от мен.
— Да се срещнем пак тук в колко… три през нощта? — предлагам, поглаждайки с пръсти дръжката на брадвичката.
— Нека да е в два — казва Сайлъс. — Хайде, Лет, някои от нас имат нужда от сън. То ако дотогава не сме намерили нищо, няма и да намерим.