Поглеждам го навъсено, но се съгласявам.
— Добре, в два. Освен ако не сме по дирите на някой вълк, да кажем. В такъв случай продължаваме. Роузи, ако попаднеш на група…
Тя прави кисела физиономия. Не искам й да го казвам, знам, че мрази да го чува, но…
— Внимавай, Роузи, моля те. — И ми става малко по-добре, когато и Сайлъс подкрепя молбата ми с поглед.
— Добре, ще внимавам — отвръща с въздишка тя, докато намества колана с ножовете си.
— Така… аз ще поема парка, където ми избягаха онези тримата — едва прикривам нетърпението в гласа си. Тримата… само да можех да ги видя пак. Този път хич не бих ги чакала да се преобразят. — Роузи, ти защо не се спуснеш по Седемнайсета улица?
— Това е в бизнес квартала, какъв е смисълът? Няма да срещна жива душа по това време — мърмори тя, обаче се съгласява намусено.
— А ти, Сайлъс…
— Аз ще поема северния край на града. Може би е малко шикозно, за да е пълно с фенриси, но поне ако ги има, но ще се набиват на очи — казва той, проверява брадвичката на гърба си и оправя ремъците на раницата.
— Добре тогава, значи до два — казвам.
Те кимват. За момент се споглеждаме, очите на Сайлъс се задържат върху Роузи. Дали и той се тревожи за нея като мен?
После се разделяме. Сайлъс тръгва в противоположна посока, а в края на улицата с Роузи докосваме пръсти за миг, преди да поемем на различни страни. Чувствам как пулсът й се учестява, докато се отдалечава от мен. Общото ни сърце, което се надявах да обединим по време на лова.
Но не тази вечер. Не бъди егоистична, Скарлет. Пеперудките се нуждаят от теб.
Крача с наведена глава и захлупена качулка. Нещо в парка ме предизвиква. Той е свидетел на моя провал и аз сякаш трябва да му докажа, че умея да ловувам. Този път се насочвам към далечния му край, където зад дърветата има разпръснати бунгала и пътища. Следвам носещия се ритъм на музика и глъчка от разговори, докато не стигам до къща, превърната в клуб.
Едната страна на клуба, наречен „Мансардата“, е цялата изрисувана с графити. Щом се отвори вратата, навън се изливат звуците на китари и барабан, които прелитат през улицата и се забиват в мен. Отпред има дълга опашка от чакащи. Сенките им се открояват ясно на тухлената стена зад тях. Те мислят, че това е реалността, че светът е само хора с хубави коси, красиви дрехи и лъскави коли. Не с видели слънчевата светлина.
Странно как виждането на светлината може да накара човек да се чувства толкова самотен в мрака, размишлявам, спотаена зад нелепо огромен джип. Оттук е перфектното място да ги наблюдавам, да дебна кой ще последва някоя групичка момичетата, които се движат отделно от останалите. Присядам на бордюра и си придавам отегчен вид, сякаш очаквам някой да ме хване за ръка и да ме вкара в клуба. Няколко души ме заглеждат, но бързо отвръщат очи.
Наблюдавай. Само наблюдавай. Минават десетина минути. Повечето от момичетата, които излизат, явно имат коли наблизо и никой не се прокрадва след тях. Може би около този клуб няма фенриси — дали да не опитам другаде? Понечвам да се изправя, но точно в този момент на вратата изникват три момичета. Едното очевидно е пияно и се препъва надолу по стълбите, краката му са като гумени. Другите две се смеят и го крепят, макар и те да не изглеждат много по-добре. На ъгъла се спират и си говорят, сочейки на различни страни. Накрая явно се разбират накъде да поемат и тръгват по улицата в посока, обратна на моята. Тъкмо се каня да пренасоча вниманието си, когато виждам как от далечната стена на „Мансардата“ се отлепя силуетът на мъж с тъмно палто. Досега се беше слял с останалите, но обръща гръб на гърмящата музика и гълчавата и тръгва след трите момичета.
Фенрис е, мога да се обзаложа. Има нещо първично в тези дълги, стелещи се крачки. Тръгвам по успоредна алея, за да го наблюдавам, без да усети. Защо трябва да го чакам да се преобрази, да му давам шанс да се измъкне? Сега няма нужда да бъда примамка, мога да го убия, когато си поискам. Правя голяма крачка към него, като котка, дебнеща мишка, и стисвам дръжката на брадвичката.
В този миг еква смехът, проклетият звънлив, влудяващо писклив смях. Тези момичета са поне на моята възраст, защо се смеят като деца? Те не са лъскавите пеперудки пред клуба в центъра, те са нещо като не чак толкова пъстрокрили пеперудки с тениски и дънки и се движат посред улицата, хванати за ръце, с подскачащи конски опашки. Фенрисът ги наблюдава с гладни очи, души въздуха и се хили гадно, щом долови аромата на техните коси и парфюми. Какво значение има, че наоколо е пълно с хора? Мога да посека чудовището и да избягам, преди да са разбрали какво става. Нуждая се от това.