— Искам да кажа само — той се дави с думите, трансформацията вече засяга гласовите му струни, — че някой може да остане с погрешно впечатление: хубаво момиче като вас, застанало само на този ъгъл…
Устните ми се изкривяват в усмивка, докато вадя брадвичката от колана си. Чува се шумолене, когато дрехите му се свличат на земята, след това потракването на нокти по настилката.
— Не се притеснявам — отвръщам, неспособна да удържа лукавата си усмивчица. — Не съм такова момиче.
Когато се обръщам, зад мен вече няма човек, а само чудовище. Някои ги наричат върколаци или хора вълци, но всъщност те са много повече от вълци. Козината на този фенрис е тъмна и лъскава, избледнява надолу към петнистата сива кожа на огромните лапи. Той ръмжи и привежда длъгнестата си муцуна към земята, челюстта му се напряга и жълтеникавите зъби потракват. Уличната лампа осветява масивното му туловище и хвърля сянка, която стига досами нозете ми. Вдигам равнодушно вежда срещу него и очите му срещат проблясващата брадвичка в ръката ми.
Той скача.
Аз съм готова.
Мощните плещи го изстрелват във въздуха към мен, от гърлото му се изтръгва звук като грохот от разбиващи се скали. Аз се снишавам напред и встрани. Той прелита над мен, но се извива обратно посред скока. В последния възможен миг замахвам с брадвичката. Острието се плъзга и порязва предния му крак, след това се извъртам наляво и още преди да е стъпил на земята, успявам да я забия дълбоко в бедрото му. Опръсква ме кръв.
Фенрисът надава вой и се строполява на паважа зад мен. Опитай пак, вълчо. Недей да бягаш. След като веднъж си започнал битка, не бива да ги оставиш да избягат. От изразходваната енергия гладът им става неутолим и те започват да убиват два пъти повече от преди. Краят може да бъде само един — смъртта на вълка. Този обаче не е от бягащите. Все още иска да ме разкъса.
Очите му се присвиват, от устата му капят лиги. Той стъпва към мен, мускулите на раменете му се издуват на всяка крачка. Черните му бърни оголват зъби.
Нов скок. Аз отстъпвам встрани, замахвам — и не улучвам. Той се приземява и пак се извърта към мен. Нямам време да замахна отново с брадвичката. Вдигам я пред себе си като щит и отпускам тяло. Когато фенрисът се сгромолясва върху мен, се удрям в каменната настилка. Болката е силна, но от самата тежест на тялото му острието на брадвичката се забива в гърдите му. Опирам крака в корема на звяра и ритам силно нагоре, запращам го зад себе си. Скачам първа. С гримаса преодолявам световъртежа. По гърба ми се стича кръв от ожулването. Хайде, стегни се.
Примигвам. Вълкът е изчезнал. Не, не е изчезнал — все още го подушвам. Задържам дъха си и напрягам слух.
Чакай. Той е тук. Чакай.
Фенрисът ме блъсва със силата на автобус. Откъм дясната, сляпата ми страна. Ноктите му пробиват кожата на хълбока ми. Остра, силна болка замъглява погледа ми и изкарва сълзи от окото ми. Отново се удрям в земята и изтървавам брадвичката. Тежестта на вълка ме затиска, дишането му е тежко и затруднено. Не се съпротивлявам — това само ги радва. Кръвта от раната на гърдите му прави локвичка върху стомаха ми, той тика муцуната си в лицето ми и аз виждам само едното му стръвно око.
Чакай. Той ще се отпусне. Ще направи грешка. Хванат ли те натясно, имаш само един шанс да се измъкнеш — трябва да си сигурен, че е правилният. Снопчета от козината му влизат в носа и устата ми, мазнината на кожата му се смесва с моята пот. Бих могла да опитам да достигна ловния нож на кръста си, но и двете ми ръце са затиснати от предните му лапи. Той се привежда още над мен, натискът върху дробовете ме задушава, давя се от дъха му, който влиза право в гърлото ми.
В нощта отеква плътен приглушен звук, толкова неочакван, че за миг разсейва и вълка, и мен. Стъпки? Преди някой от двама ни да успее да реагира, тежък удар отстрани отхвърля звяра от тялото ми и аз си поемам въздух като удавник. Ставай, ставай бързо. Претъркулвам се по корем. С крайчеца на здравото око зървам мъж, забулен от тъмнината, но с позната походка и върлинеста осанка. Той извръща поглед от мен към фенриса, който дебне на няколко метра встрани.
— Ще рече човек, че след всички тези години ще се научиш да не ги пускаш откъм сляпото си око — казва новодошлият.
Аз се ухилвам и се изправям. Вълкът се втурва с ръмжене, аз се навеждам встрани и когато скача, забивам острието на ловния нож в предния му крак. Той успява да откъсне част от наметката ми, докато отстъпва, препъва се.